вторник, 14 април 2009 г.

Реферат по Основи на правото

ТЕМА - СУБЕКТ НА ПРАВОТО
Правото е дълбоко хуманитарно явление. Но предмет на темата е не правото, а неговите субекти. Това са човешките индивиди, които са дълбокото основание на правото, те са негов критерий и цел. Субектите са онези, към които е адресиран социалният смисъл на правото, онези, към които се прилага неговата мяра. Същностната органическа връзка между човека и правото се проявява като че ли най-силно в проблематиката на субектите на правото. Именно чрез това качество човешкият индивид се констатира като личност в правото.
Субектът на правото представлява отделен човешки индивид или определена форма на социална колективност, като въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения.
Субектът съотнася с правото, но не е право. От това положение се черпят аргументи, че този въпрос е “метаюридически”. Но всъщност този проблем стои пред правната наука като необходима част от нейното съдържание. Защото извън човека, когато правото има предвид, извън неговата способност да създава блага, чието разпределение и размяна регулира, извън неговата свобода, правото няма смисъл и оправдание.
През различните етапи на правната еволюция на всеки етап от развитието на обществото правото е давало различни отговори на въпроса: кой може да се констатира като носител на юридически права и задължения? В ранните етапи на правната еволюция правото тръгва от идеята за принципната невъзможност големи групи от хора да се конституират като субекти на правото. На тях се е гледало преди всичко като обекти на правото (робовладелско право). По-късно в процеса на своята хуманизация, то вече стига до принципното решение, че всеки човешки индивид следва да се разглежда като субект на правото, но обвързва тази своя позиция с редица съществени принципни ограничения (отношението към земята, естественото вписване на индивида в определено съсловие – през средновековието).
Тази теза, че само отделната човешка личност е субект на правото у нас се поддържа от Венелин Ганев. Той не отхвърля съществуването на индивидуални субекти, тъй като те са факт, но ги разглежда като изкуствени образувания, мисловни конструкции, зад които стои отделна личност.
Всъщност би следвало да се търси по-общо, а не чисто правно решение на въпроса. Ако от гледна точка на философията и социологията като субекти могат да се разглеждат не само човешки индивиди но и социални общности, институции, учреждения и прочие, правото също може да възприеме този подход.
Едва много по-късно под влияние на идеите на Великата френска революция и християнското правно мислене, се застъпва идеята, че всеки човешки индивид от момента на неговото раждане следва да се разглежда като субект на правото. От тогава тази идея се превръща в постулат на цивилизованото правно мислене.
Първичен, основен и най-важен субект е човекът като личност. Освен отделният човешки индивид имат и други субекти. При това те са такива на собствено основание, макар да са съставени от индивиди със свои лични, групови, общи интереси.
Философското понятие за субект се променя с времето.
За Аристотел субектът е не само индивидуално битие, но и не оформена материя, тъй като тя е носител на различни свойства. От Декарт насам под субект се разбира активното начало противопоставено рязко на обекта. Във философски план субекта е носител на съзнание и самосъзнание, на способност да познава и овладява света, да бъде двигател на социалните процеси.
Определена представа за правото е в състояние да закрепости отделната личност - субект във вътрешно държавното право, но и дава шанс да бъде субект на международното право.
Ако вземем субекта от гледна точка на ролята му като двигател, носител на активното начало в правото, нашето понятие за право ще изиграе своята методологическа роля. Ако правото е възможно само като творение на държавата, то тя ще е негов единствен субект, но не и обществото, социалните общности, отделната личност. Понятието за право присъства плътно в понятието “субект на правото” – затова има различни теории по въпроса какво прави някого субект. По-важните могат да се групират в следните основни теории.
Волеви и волунтаристични теории, застъпени в първоначалния си вид от Savigny, Windscheid и други, а с някой видоизменения от Zitelmann, Hauriou, Бровцев и други. Тези теории определят понятието правни субекти в зависимост от наличността на една обикновена нормална или една дематериализирана, чиста психологична воля. Според Savigny и останалите привърженици на първоначалната теория, правни субекти са всички носители на нормална психологична воля, която ги поставя в положение да проявят юридически действия, да изпълнят правни задължения и да осъществят субективни права.
По пътя на тази логика излиза, че правни субекти по необходимост са носителите на психологичната воля. По-късните поддръжници на тези теории внасят нов елемент в класическите схващания. Те въздигат в правни субекти не толкова човешките личности като носители на една абстрактна воля, колкото отделните искания взети сами за себе си. Откъсват понятието правни субекти от човешки личности. Човешките личности са двигатели на отделни, конкретни, волеви действия.
Утилитаристични и финалистични теории или теории на интереса или целта. Те са застъпени от Ihering, с изменение от Merkel Saleilles и други. Тези теории са реакция срещу волунтаристичните теории и против тяхната последица да се отрече качеството правни субекти на лица, лишени от психологична воля, каквито са непълнолетни и умоповредени. Според тези теории правни субекти са всички носители на юридически покровителстван интерес.
Merkel и Saleilles внасят нови елементи в теориите. Появява се понятието за правна сила. Субективни права, според тях са правната сила и правната власт установена от обективното право, за покровителстване на интереси и за проява на автономна воля.
Bernatzik и Tellinek вписват и целеви елементи към дотогавашните твърдения. Тези теории са изградени върху учението за целта като обяснително начало на правната дейност. Субективни права са само ония правно-покровителствани интереси, които са издигнати от правната норма, като цел сама по себе си. А правни субекти са носителите на тази цел призната от обективното право.
Дуалистичните и еклектични теории са застъпени от Saleilles, Iellinek, Bernatzik, Michond, Bekker, Demogue, Hölder и други. Тези теории обясняват същноста на понятието правни субекти чрез обединението на волята и интереса. Saleilles обяснява понятието правни субекти именно чрез волята и интереса, в зависимост от автономната психологична воля, проявена от носителите на една правна власт за задоволяване на техните интереси. Към подобно обяснение се присъединяват и Iellinek, Bernatzik и други.
Но същински дуалистични или еклектични са застъпените от Bekker и Demogue теории. Те различават две страни в субективните права – правото на ползване и правото на разпореждане. Така те разграничават и самите субекти, като субекти на ползване и субекти на разпореждане. Правата за ползване според тях е основното. То не зависи от наличността на съзнателна човешка воля и поради това може да се даде и на животни и други. Но това право не съществува без правото на разпореждане, т.е. без правото да се извършат всички разумни действия, необходимите правомерни юридически действия, чрез които се стига до задоволяване на интереса. Носителите на това право са субекти, но вече само човешки личности и то само дееспособни такива.
Holder внася нови изменения в тези теории, като въздига на първо място правото на разпореждане. Правни субекти за него са настойниците, а не поставените под настойничество.
Друг вид теории са релационните застъпени от Hold Von Ferneck и други. Според тях понятието правни субекти указва на отношение и съотношение, а не на лица, същества и предмети, като носители на права и задължения. Субективни права за тези теории са правни и обществени отношения. Те са различни при различните случаи. Правни субекти са същите тези отношения, но разгледани под специален ъгъл, само крайните точки в които завършват правните и обществените отношения.Други теории са отрицателните теории, поддържани от Brinz, Planiol, Barthelemy, Geny, Duguit, Kelsen и други. Те са поставени върху различни плоскости от страна на различните привърженици От Brinz са поставени върху плоскостта на един обективен функционализъм. От Duguit – върху плоскостта на един обществен солидаризъм. A от Kelsen – върху плоскостта на нормалния нормативизъм и чистото учение на правото. Всички отрицателни теории отричат някой уговорки, дори необходимостта на правните субекти за правните явления.
Brinz и последователите му отричат необходимостта на правните субекти като елемент на правните явления. Субективни права могат да бъдат установени и без дадеността на правни субекти, които за тях не са нито съществени, нито необходим елемент на правното явление.
Duguit твърди, че правни субекти не съществуват като определени дадености на правната действителност. Правните явления не ни разкриват наличността и на субективни права а на субективни правни положения. Това за него са всички ония положения, които възникват като рефлекс от приложението на обективната правна норма. Това приложение и установяването на субективни правни положения изискват проявление на съзнателна и разумна човешка воля. Субективните правни положения според Duguit не могат да имат никакви носители.
Geny внася нови елементи в разсъжденията на Duguit. Той признава необходимостта от понятието правни субекти, но от съображение за по-големи теоретични удобства. Правни субекти са само една субективна теоретична конструкция. За Kelsen също правните субекти са изкуствено помощно понятие. Правни субекти или правни личности са само персонифицирано изразно единство на множество правни задължения и субективни права. Правни задължения за този автор са необходимата последица от обективното право. От друга страна, правни субекти, даже когато се оказват на физически лица не са човешки личности. Правото според него, не обхваща човека в неговата цялост. То познава само определени човешки постъпки. “Физически лица” е персонификацията на единството от множество норми регулиращи поведението на един човек. То е “носителят” на всички тези правни задължения и субективни права.
Всички тези теории не обясняват задоволително понятието правни субекти. Едни от тях, като отрицателните и релационни теории, се намират в пълно противоречие с даденостите на империчната правна действителност като отричат наличността и необходиммостта на правни субекти, или пък ги свеждат към отношения без всякаква субстанциална опора. Други като волунтаристични утилитаристични и дуалистични, са едностранчиви, когато обясняват понятието правни субекти, само с волевото или само с утилитаристичното начало, или с такова съчетание между двете, че едното винаги има по-голямо значение. Всички тия теории застават на метода логично погрешна основа, когато обясняват правните субекти в зависимост от съдържанието, а не от простата даденост на субективни права или само въз основа на фактически дадености, а не в зависимост от правно нормативната преработка на тия дадености. Правно нормативният характер на понятието правни субекти е чужд на тези теории.
По съвременното схващане на понятието за субект на правото посочва кой важи като личност в правото. За кого се отнася властната позиция да имаш, да се разпореждаш, да претендираш, да получиш и едновременно с това да носиш правен дълг, забрана и отговорност.
Понятието “Субект на правото” ограничава едно социално пространство - правото - където някой важи като личност, субект. Определя също на какво ниво на правната материя се проявява като такъв. Дали на нивото на международното право или на вътрешно държавното право, на юридическото право - закона, или на “Социалното” право.
Това понятие разкрива онези свойства, характеристики и компоненти, които в съвкупност дават качеството “правен” субект. Изразяват неговата специфика като вид социален субект.
Казва се, че “субект на правото” е социално качество, тъй като субектът се определя като такъв в едно обществено явление - правото. Човекът или общността, които го носят, са взети в тяхната социална природа.
Но ако по природа човек е биосоциално същество и живее в социална среда, взаимодействайки с другите, то неговото положение на субект в правото произтича естествено.
Общо е схващането, че само лицето може да бъде субект в правото, защото само при него може да се говори за правоспособност. Качеството лице включва в субекта и способността да извършва юридически действия, с които да придобива и упражнява права и да поема задължения. Съвременното законодателство изключва от кръга на правните субекти вещите, защото те не могат да имат права и задължения. На същото основание се мисли, че правните субекти не могат да бъдат и животните. В теорията обаче въпросът е спорен, макар в законодателството да се възприема без колебание, че животните не могат да са правни субекти. В по-ново време философът Нелсон разви учението за правата на животните. В основата на неговото схващане лежи разграничаването на понятията субект на право и субект на задължение. Според Нелсон само лицата могат да бъдат субекти на задължения, което обаче не значи, че всяко лице трябва да е субект на задължения. Тези лица имат способността да действат, тъй като задължението се отнася да волята на лицето, а лице, което няма воля, не може да се подчини на никакво задължение. От друга страна, само такива лица могат да бъдат субекти на задължения, които са способни да осъзнаят задължението, значи - само разумни същества. Защото никой не може да бъде подчинен на някакво задължение, което не може да си представи. Напротив, за да бъде субект на права, за това според Нелсон е достатъчно качеството на лицето - да притежава интереси. Значи за да може едно същество да субект на права, без да е субект на задължение, от решително значение е понятието за интереса. За да се постави едно същество под понятието за лицето, достатъчно е според Нелсон да усеща удоволствие и неудоволствие. Затова всяко лице, което може да усеща тези състояния е и субект на права.
Така определеното понятие за лицето е въпрос, който се разрешава само опитно и философски. Също така не може да се реши дали субектите на правото, които опознаваме в опита, са или не са субекти на задължения.
Сам по себе си обемът на понятието за субект на право е по-широк от този на понятието за субект на задължения, т.е. всеки субект на задължение е субект на право, но не и обратното. Нелсон определя като субекти на права всички същества, които имат интереси, докато субекти на задължения остават всички ония, които извън това са способни да разберат изискванията на дълга. Това разбиране е възможно само за разумни същества.
Животното за Нелсон е същество, което е субект на права, защото има интереси, но според природата си не може да достигне до разумно самоопределение, а човекът - същество, което е субект на права и в същото време според природата си има заложбите на разума. Следва изводът, че всяко задължение е или към животни или към хора, с което се разбира, че Нелсон твърди, че съществуват задължения към животни, и че тези задължения имат непосредствен характер, не могат да се извлекат например от задължения към хора, към разумни същества.
Социалната ценност на човека за обществото е изразена в определението му като личност. Буржоазните просветители дешифрират понятието “Субект на правото” като “личност в правото”. Двете понятия са отъждествими само при условие, че човешката личност е ценност за обществото, но и за себе си. Когато самото право носи в себе си високите принципи на хуманизма и демокрацията. При тоталитаризма приоритет има “колективът”. Индивида е погълнат от общността и изцяло е подчинен на държавата. Признаването му като личност зависи от степента на социализация, дали е усвоил и дали съблюдава официалната йерархия на ценности.
Най - общото определение за субекта е личност в правото. Не се допуска човек да бъде третиран като обект върху когото е насочено въздействието на държавната власт, облечена в закон. В природата на човека са зададени предпоставки, които го правят субект и личност. Той притежава съзнание и самосъзнание, способен е да познава света и да изменя условията на съществуването си. От природата на обществото зависи кои природно - социални качества “играят” при изграждане представата за личност и дали качеството личност - субект се признава на всеки, или на част на обществото.
Съвременната представа за личност и субект е резултат на дълга еволюция в две посоки: какви качества важат за субекта и каква част от обществото се ползва от положението на субекти. Еволюцията на субектите е част от еволюцията на правото. Диалектиката обект - субект се проявява твърде сложно при правото, но е неизбежна. Човекът и обществото носят нещо трайно в своята природа, но времето и условията - налагат промени и развитие. Изменя се двойното положение като обект и субект на правото, а също и свойствата и характеристиките, които ги определят като такива.
Субектът на правото може да се разглежда в общ или частен - специфично - правен план. В общ план субект е онзи, който твори правото, като осигурява действието му като социален процес. Субект в този смисъл са хората, когато са способни да намерят и изразят смисъла на своите взаимни позиции по повод блага и то така, че този смисъл да е общовалиден за всички, поставени в разпоредителна ситуация или ситуация на размяна. Освен хората като общност, субект в този смисъл може да е и отделната личност, структура и учреждения, облечени с прерогативи да създават и поддържат определен ред в обществото. Такава на първо място е държавата, чиято роля е неотделима от процеса на правото. Включвайки се в този процес държавата излиза на преден план, скрива ролята на обществото и на хората, представяйки се за единствен творец и гарант на правото.
Извън човешкия субстрат обаче държавата като институция не може да допринесе нищо за правото. Правото е духовно явление, независимо от всички елементи на институционност и власт. То не е възможно извън съзнанието на човека, който изразява смисъла на социалните връзки. Колкото и да е скрито от погледа, човешкото присъствие в правото е изначално и неотменно. Първите социални актове в древността се приписват на митологични или реални герои законодатели. Държавните органи, овластени да създават или прилагат правни норми, деперсонализират правния процес, но това не отменя участието на индивидуално човешко съзнание и такава дейност.
В додържавното общество, т.е. в ранните епохи на редовото общество, отделният индивид е слят с общността. Не е отделен като субект на правото и в правен смисъл. Това е така докато не започва да важи като ценност и цел за себе си. Дотогава той за правото е повече обект, отколкото субект. Дори престъпленията са възприемани като посегателство върху общността, а не срещу личността на потърпевшия или благата му. Те не са били толкова индивидуална проява, колкото беда за общността. Отговорността също се носи от рода и семейната общност на провинилия се.
Дълъг е пътя на признаване на всеки за пълноценен субект на правото в съвременното значение на понятието. Освен като субект, човешкият индивид е третиран и като обект на правото, при към него се прилага правен режим на вещи.
“Обект” е онова, към което е насочено въздействието на правото. Обектът не прави, а понася действието. Той е предметът на въздействие, онова на което субектът се противопоставя.
Положението на обект в правото има своите етапи и нюанси. Безусловен обект е онзи, който е третиран като вещ, по какъвто начин са третирали робите. Близко до безправие е положението на свободните, поставени под властта на бащата. За pater familia е без значение обстоятелството, че неговите подвластни са пълноправни в държавно политическия живот.
Съществува определена тенденция към хуманизиране положението на човека в правото. Общата посока е към разширяване обхвата на субектите, така, че всяко човешко същество е субект в правото.
За съвременното право положението на човека като субект не отменя факта, че в определен смисъл той е и обект. Но принципно основното му положение е на субект. Обект е не в специфично - правен, а в по - общ план. В смисъл на правно въздействие върху неговото съзнание, воля и поведение. Този план изпъква най - вече при правото, установено от държавата, където тя използва правото, за да действа като авторитет.
Въведена е в употреба още една категория, предназначена да изрази положението на човека в правото. Това е фигурата “адресат на правото”. Някои твърдят, че правните норми са адресирани само до държавните органи. Те са действителни субекти на правото, тъй като веднъж създали нормите, само те са способни да ги приведат в действие. Те имат компетентност да свържат правата и задълженията на нормите със съответните лица, да принудят всеки да ги съблюдава.
Не трябва да се противопоставят субект и адресат на правото. Едва ли е оправдано държавните органи и длъжностни лица да са единствени адресати на правото. Държавата като такава важи като субект повече в смисъл на институция, която играе важна роля в процеса на правото. Само в определени случаи действа като субект в смисъла, в който са субект отделните граждани. От значение е да не се изразява положението на държавата и нейните органи като субект и като адресат на правото по начин, който омаловажава или обезценява положението на човека като субект.
Категорията “адресат на правото” предполага категорията “субект на правото”. Този, който е адресат трябва да зачита другите като субекти.
“Адресат на правото” ограничава определен кръг от субекти, към които правните норми се обръщат директно. Това не са само държавните органи, но и индивидуални субекти. Понятието “адресат” е по - тясно от понятието “субект на правото”. “Адресат на правото” е помощна фигура, която дава отговор на въпроса, кой ще приведе в действие едни или други норми. Държавните органи оторизирани да извършат официални публични действия, или определен кръг недържавни субекти, към които пряко са адресирани някои норми.
Субектът на правото е твърде съществен елемент от цялостната концепция на правото. При В. Ганев, който търси обяснение на правото в по - динамичен план и чиито опорни точки са правните последици(правно значимите резултати), Ганев търси обяснение на правните явления в човека и неговата ценност.
Всъщност предпоставките и свойствата, които изграждат субекта на правото, са разположени на две нива. Първото е извънправно - природни, социални и други, които правят човека субект и личност още преди правото да е направило това. Второто е непосредствено правно. Взема под внимание обективните природни и социални дадености, но ги преобразува в правни, влива в тях чисто правна субстанция.
Положението на субект и неговите конституиращи свойства като такъв не са дадени отведнъж, а са резултат от развитие, протичащо в две посоки: в историческо време и в своето собствено време на човешки индивид. Признат за субект от момента на раждането си, той става пълноценен като такъв едва когато навлезе в своето пълнолетие. Правните му възможности се разширяват успоредно с интелектуално - волевото съзряване. Когато достигне предвидената от закона възраст, субектът има абстрактната възможност да придобива права и да носи задължения в пълен обем, а също и лично да упражнява тези права и задължения при условие, че е пълноценен в своето интелектуално - волево състояние. В многовековната история на правото откриваме, че природните и социалните предпоставки, по силата на които хората са различни и неравни, престават да бъдат формално основание за положението на човека като субект на правото. Дори гражданството не може да лиши никого от положението на субект. Може само да влияе върху обема на правоспособността и съответно на дееспособността.
Субектът на правото се определя като такъв от неговите правни свойства и характеристики. Правото използва материята си, за да направи някого субект.
Различават се няколко типа правни свойства: фундаментални, които са субектоконституиращи, затова следва да са налице при всеки субект на правото и особени, важащи за отделна категория субекти. При индивидуалните субекти особена характеристика е гражданството, което влияе върху обема и съдържанието на правоспособността и дееспособността.
В обозначението “Субект на правото” се съдържат два компонента. Първият отговаря на въпроса, кой?, а вторият - какво? (прави някого субект). Приоритет има вторият въпрос, защото той предопределя кой да има субектокон - ституиращи свойства. В правната наука и в практиката, а и в законодателството се работи с понятието правосубектност. В основни линии това понятие носи същия смисъл като “Субект на правото”. Но ако при последното се тръгва от носителя, то при правосубектността се тръгва от самото качество, осмислена като правна възможност.
Правото има способност да преобразува фактически зависимости на даване и получаване в зависимост между право да имаш и да искаш да получиш, от една страна и задължение да дадеш (да направиш) от друга.
Първото битие на правната субстанция са правата и задълженията Те могат да не присъстват в определението на субекта . Да си личност в правото означава преди всичко да имаш права и да носиш задължения в които е вложена специфично социална власт.
Що се отнася до правоспособността, дееспособността и способността за юридическа отговорност (деликтоспособността), те също участват като конституиращ субекта елемент, но като допълнение към правата и задълженията, които са първични. Тези 3 качества на правосубектността, която сама по себе си представлява сложно социално - юридическо качество, в своята връзка, взаимодействие и взаимопреплитане я изразяват като цяло.
Правоспособността е социално - юридическо качество, което се изразява в абстрактната, принципната възможност, лицето да бъде носител на юридически права и задължения.
На пръв поглед правоспособността не допринася много за определението на субекта, тъй като съвпада с правото да си субект. Всеки е субект на правото и като такъв е носител на права и задължения-това значи правоспособен. Но ако всеки е по принцип, не всеки може да е субект на всички правни отношения, да е носител на всички права и задължения. Някъде правосубектността и правоспособността се разделят – при специалната правоспособност. При права и задължения, чието придобиване и ползване е обвързано с определени условия и предпоставки.
Правоспособността е най-важното качество в рамките на правосубектността, доколкото преди всичко то отваря вратите към правното пространство и дава възможност субектът да се конституира като носител на юридически права и задължения. Заедно с това то в най-голяма степен може да се определи като социално качество, тъй като се предопределя от фактори, разположени вън от правото ( икономически, политически, духовни ) Това обстоятелство предопределя сложния и драматичен път в развитието на правоспособността от древността до наши дни.
Действащото право на съвременния културен свят приема, че правоспособен е всеки човек. Правоспособността започва от рождението на индивида и свършва със смъртта му. Преди раждането си детето е правоспособно, при условие, че ще се роди живо и жизнеспособно. Тези прости и ясни положения в действащото право на държавата на ново време обаче не са станали придобивка на народите лесно и бързо. Нужни са били ожесточени борби през много векове трябвало е да се сменят редица обществени строеве и да се премине през много междинни решения, докато се извоюва днешното положение на нещата, при което човешката личност е станала немислима без способността и да бъде носител на права и задължения във външните или обществените отношения на хората, в обществено правния живот. Днес не можем да си представим човек без това негово качество, и казвайки, че правоспособността е иманентно свързана с нравствената природа на човека, мислим не само за безусловно приетото от етиката и правото схващане за същината на човешката личност, но и за повсеместната емтерична даденост в обществено правния живот на целия културен свят.
В миналото обаче не е било така. Старият свят не познава правоспособността като универсално качество на човека. Принципът на равенството на личността му е бил чужд. Пълна и съвършена личност ни познават и средните векове. През този период правоспособността е била привилегия само на определени хора. Общата културна история и историята на правото ни дават данни за особеното положение, в което са се намирали векове не само отделни индивиди, но и цели слоеве, класи на обществото, дори народи. Променливата съдба на борбите за право не е могла да измени например положението на робите, останали до късно не правоспособни, на крепостните, придобили ограничена правоспособност , на жените , чужденците, и др. Срещу лишените от всякаква правоспособност и признатите за правоспособни само в ограничени и определени случаи, които винаги са съставлявали внушително мнозинство в живота на народите и обществата, историята ни дава непрекъснато примери на малкото и в сравнение с тях извънредно малко групи от хора, които от своя страна пък не са знаели да утвърдят своите пълна и съвършена личност. Това са били винаги тесен кръг от хора, които по силата на редица условия от обществено, стопанска, религиозно, интелектуално , битово и друго естество са знаели да се наложат и да запазят превилигировани положения, което са заемали в обществено правния живот на своето време поради ненакърнената си правоспособност и свързаните с нея предимства в отношенията на хората.
И все пак, макар в отделните случаи борбата за право да е протичала различно, историята ни показва непрекъснато премахване на съществуващите ограничения в правоспособността, преминаване от пълна липса на такива към ограничена правоспособност и от тук-към неограничената правоспособност на новото време. Тези едри линии на историята са отбелязани най-вече с появата , развитието и изчезването на институтите на робството и крепостничеството, на робовладелческия и феодалния строй.
Историята на правоспособността започва от времето на робството. То се характеризира с правно отношение с пълна не право способност. Робите не са имали никакви права и са се третирали като вещи. Първоначално за дълъг период робството е било повсеместен институт в обществената и политическа организация на стария свят. Обществото и държавата на източните народи а след тях и на гръцкия и римския народ могат да се характеризират напълно с посочването на робството като основен институт на тяхната организация. От своя страна законодателството на робовладелската държава узаконява разделението на обществото на робовладелци и роби, признавайки на първите пълна правоспособност, а на робите – пълна не правоспособност. Установяването и развитието на институтите в държавата във връзка с така определеното правно положение на робите следва непосредствено обществените, стопанските и културните преобразования, които стават в живота на обществото и държавата като резултат на упоритите борби на безправните роби срещу пълноправните робовладелци Известна в историята е борбата на Спартак в Рим за освобождаване на робите (73-71г. пр. н. е.). Тази борба е от значение за промените в института на робството настъпили по късно, и то в посока на подобрявана на тежкото робско положение. Робството продължило да съществува, но борбите, които последвали бунта на римските роби, разклатели до толкова устоите на робството, че то започнало да губи първоначалното си универсално значение като основен институт на обществото и държавата на тогавашния свят. Пълната неправоспособност отстъпила под напора на времето и исканията за права и свободи на робите, които искания с времето намират израз в законодателството на държавата.
С борбите на робите за права се набелязва в действителност и тенденцията в развитието на правоспособността. Тази тенденция показва от начало фактическото, а след това и законодателното преодоляване на абсолютната неправоспособност. Институтът на крепостничеството следва по време от падането на робството и се характеризира не само с окончателното изоставяне на старите схващания за правна и политическа организация на държавата, а и за въвеждане на ограничена правоспособност на прикрепените към земята. Това схващане за правоспособността се изгражда върху новите разбирания за стойността на човка, които се изработват през времето на феодализма под въздействието на редица фактори от материално и духовно естество. Коренната промяна в схващанията за правоспособността се състои в това че при робството това качество се отича а при крепостничеството се признава по принцип. Ограниченията на правоспособността във феодалното законодателство са се определяли от вещното отношение., в което крепостните са се намирали към земята по силата на прикрепеността си към нея. По силата на това отношение те са могли да бъдат прехвърляни, продавани, заменяни или подарявани заедно със земята към която са прикрепени. Различията в правата и задълженията, които крепостните са имали към различните собственици на земята през различните времена и места, не са могли да изменят основната характерна особеност на тяхното правно положение през епохата на феодализма, определено през цялото време недвусмислено от принципа на ограничената правоспособност като основно начало на законодателството на института на крепостничеството.
Тежки и продължителни са били борбите и на закрепостените срещу собствениците на земята, докато се достигне до премахването на този институт от организацията на обществото и държавата. Той не е траел толкова дълго като робството защото неговото време обхваща приблизително само епохата на средните векове. Той не е и така универсален като робството. Макар ограничената правоспособност на прикрепените към земята да е представлявала голяма придобивка за времето си в сравнение с пълната не правоспособност на робите на античния свят, тя все пак не е могла да се приеме за последен етап в развитието на правоспособността изобщо. Това развитие е имало в предвид пълната и неограничена правоспособност на човека и е могло да се приближи до своята цел едва по късно, когато правовата държава дава отпечатъка на обществено правния живот на новото време.
В основата на законодателството на модерната държава е залегнал
принципът на пълната и неограничена правоспособност на човека. Това положение характеризира днес по най-решителен начин цялата материя субективното право и дава отражението си при определяне не всички понятия на това право, като и при установяването на правните фигури, с които то си служи в цялата теория и практика на правото. Абсолютната правоспособност е абстрактно качество, което е свързано с нравствената същина на човека.
Съвременните законодателства обаче не са провели навсякъде и докрай този принцип. Абсолютната и ненакърнена в никое отношение правоспособност все още е идеал. Днешните й ограничения наистина са несравними с тези от времето на феодализма. Те се появяват и изчезват в законодателствата на отделните държави на различни съображения и не стоят в такава тясна връзка с устройството на обществото и държавата, както става това при институтите на робството и крепостничеството. Ограниченията отнасящи се до правното положение на жените, чужденците, на лицата от определен расов произход и др., не са несравними с ограниченията на крепостниците. И все пак ограниченията на правоспособността в съвременното законодателства съвсем не са така незначителни, както някои искат да ги представят. Тяхното значение се разбира най-добре,ако се преценят не сами по себе си или с обикновено сравнение с положението на правоспособността при робството и крепостничеството, а с оглед на епохата и духа на времето, в които се проверяват и провеждат. Постиженията на науката, изкуството и културата на новото време, организацията на модерната правова държава, нивото на живота на народите отричат по най-решителен начин съществуващите ограниченията правоспособността, санкционирани от съвременните законодателства, произволно и в пълно противоречие с изискванията на етиката и правото. Несъвместимостта на тези ограничения с духовната природа и с неговата същност се доказва от непрекъснатите борби, които изтъкнатите учени, политици и общественици, всякакви организации водят за тяхното премахване. Тези борби сигурно няма да престанат, докато пълната и абсолютна противоположност на човека не се възприема във всички държави не само като принцип, но и на дело. Докато не отпаднат всички ограничения, които пречат на осъществяването на истинската правоспособност на човека в нейния чист вид като абсолютна и ненакърнима част от личността. Само с възприемането на такава правоспособност ще се отговори на изискванията на закона за личното равенство или справедливостта като изискване на разума и в областта на субективните права.
Заедно с правоспособността и дееспособността представлява социално юридическо качество, което се изразява във възможността субектът на правото сам своите лични действия да реализира принадлежащите му юридически права и задължения.
Не би следвало да забравяме, че правото регулира движението на резни, често значими блага. Щом като дееспособният субект може да се включи в тяхното движение от един към друг, при което се съблюдава единната мяра на даване и получаване, щом дееспособността дава реална “власт” да участваш в това движение тя трябва да бъде строго регулирана.
Дееспособността обхваща наличността на ония интелектуални, емоционални и волеви преживявания, при които можем да схванем съществуването на и съдържанието на правната норма и да съобразим постъпките си в съгласие с нейните разпореждания. Дееспособността е елемент от фактическия състав на правомерните юридически действия.
Обикновено понятието за дееспособността се разглежда във връзка и след изясняване същината на правоспособността. Това има своя по-дълбок смисъл. Защото изясняването на проблема за правоспособността като абстрактно качество на правния субект да бъде носител на права и задължения може да стане в действителност без оглед на възможните или действително извършени юридически действия от страна на субекта. Докато разглеждане на понятието за дееспособността не би могла да се извърши, ако не се вземат предвид тези действия. Има смисъл да се говори за способността на да упражнява съответни действия и да поема задължения, когато преди това се признае, че може да бъде носител на права и задължения.
Както вече бе споменато предварителното установяване на правоспособността не доказва даденост на дееспособността на лицето. Не винаги правоспособния е дееспособен, защото установяването на последното качество не следва само от себе си правоспособността, което най-добре може да се разбере с примера на новороденото дете или душевно болния, който са правоспособни но не са дееспособни. Към субекта се предоставя задължително изискването за необходима степен на душевно здраве.
Дееспособността е способност за придобиване и упражняване на права и задължения. Дееспособният не притежава на основание на правоспособността си. За да бъде обаче дееспособно, лицето трябва да мисли разумно и да бъде пълнолетно. Измененията на тази измерителна степен на душевна зрялост се съобразява с наличието едновременно (комутативно) на две изисквания към субекта на правото – В гносеологически и във волеви план. В гносеологически план субектът трябва да е натрупал достатъчно социално-психологически качества, за да разбира свойството и значението на своите постъпки и на правните последици от тях,а във волеви план-той трябва да може да ръководи своето поведение.
Доколкото правото е адресирано до всеки и във връзка с това за всеки трябва да стане достатъчно ясно кога той може да действа активно в правното пространство, законодателят доразвива по-нататък своята идея за това кога ще бъде налице необходимата степен на душевна зрялост с очертаните й по-горе измерения в гносеологически и волеви план като обвързва настъпването на дееспособността с навършването на определена възрастова граница и заедно с това липсата на определени психически заболявания.
Когато казваме, че дееспособен е, който мисли разумно, искаме да кажем, че дееспособния може да разбере правното значение на своите постъпки и има силата да действа според това разбиране. Тази способност някои наричат още естествена дееспособност, защото при нея се вижда до колко лицето е способно или не да постъпва разумно. Тъй като обаче установяването на тази способност на практика на всеки правен субект по отделно и за всяко отделно юридическо действие е свързано с извънредно големи трудности, действащото право е поставило дадеността на дееспособността още във връзка с пълнолетието на правния субект. Пълнолетието от своя страна е свързано с навършване на определена възраст, която се определя различно не само за лицата в различните страни, но и за различните действия,които те могат да извършат според едно и също действащо право. Резюмира се, че с навършването на тази определена граница (18г.) човешкият индивид е натрупал достатъчно социални-психологически и волеви качества, опит и познания, за да може да действа като зряла човешка личност в правното пространство.
По второто условие – липсата на определени психически заболявания - следва да се има пред вид, че не всяко психическо отклонение ще доведе до лишаване или ограничаване на дееспособността, а само онова, което накърнява възможностите на субекта на правото да разбира свойството и значението на своите постъпки да ръководи своето поведение.
Поначало всички пълнолетни са дееспособни. Недееспособни са малолетни и пълнолетни, които са душевно болни, слабоумни и страдащи от физически недъг. Освен това те могат да участват при известни условия и в стопанския живот.
По принцип в почти всички правни отрасли правоспособността и дееспособността вървят ръка за ръка. Тяхното разединяване е възможно само при човешките индивиди и то главно в гражданското право, доколкото реализацията на имуществените права и задължения не предполагат толкова тясна органическа връзка с техния носител. Така е от ранната история на правото, така е в класическото римско право. При имушествените и разменните отношения, където става реално движение на блага, дееспособността е с голям практически подтекст.
Използвана литература:
1.Торбов Ц., История и теория на правото
2.Бойчев Г., Лекционен курс по Обща теория на правото
3.Ганев В., Учебник по Обща теория на правото

Няма коментари:

Публикуване на коментар