Фактори на микро- и макромаркетинговата среда. Маркетингови изследвания – същност, структура, видове, етапи на изследването. Маркетингови стратегии - на целеви пазари и определяне чрез матрица.
Маркетинговата среда представлява съвкупност от субекти, процеси и явления, повечето, от които са извън фирмата, но влияят върху успеха на нейния бизнес.
М среда се дели условно на микро и макросреда. Критерий за това делене е дали фирмата може и в каква степен да въздейства с малкетингови средства върху елементите ( факторите) на микро- и макросредата.
1. Елементи (фактори) на микромаркетинговата среда- върху нея фирмата може да въздейства, за това тя се нарича управляема (контролируема). Елементите са: персонал, доставчици, посредници, конкуренти, клиенти, контактни аудитории.
2. Елементи (фактори) на макромаркетинговата среда- върху тях фирмите не могат да въздействат, но трябва да ги анализират, да се съобразяват с тях. Тази среда е неконтролируема (неуправляема) от страна на фирмата.
Маркетингови изследвания и информация –МИС-постоянно действаща система от взаимносвързани хора, оборудване и процедури предназначени за събиране, съхранение, класификация, анализ, оценка и разпростанение на актуална, своебременна и точна информация. Тя е необходима за управлението на фирмата в сферата на маркетинга с цел усъвършенстване на планирането, реализирането и контрола в/у изпълнението на маркетинговите мероприятия
Според източниците на информация – вътрешни и външни, от място- вторична информация; на място- първична информация; съчетани
Първична информация, която се набира целово от самия източник или чрез междинни звена(лица), която я притежават в необходимата степен.
Вторична информация - всички данни, които вече са набрани и обработени с някаква цел и съществуват в някакъв.
Методи за събиране на информацията. Наблюдение-пасивно; допитване - пряко интервю, по телефона, по пощата.
Разработването и реализацията на маркет. стратегия е етап на маркет. процес. Стратегията е изкуство,умение за ръководство. Тя е оценка на алтернативните пътища и избор на най-добрия начин за постигане на целите на фирмата. Тя разкрива логиката,посоката и обхвата на дейност на фирмата по пътя към постигане на целите. Фирмената стратегия може да се разглежда като: план за работа-съзнателно и целенасочено разработен курс,съобразен с конкретната пазарна ситуация; като замисъл за действие- спицифично действие за постигане на определени резултати; като стил на поведение-нападателен отбранителен начин на действие; като перспектива за развитие политиката на ф-та в краткоср. ,средноср. и дългоср. план.Най-характерно за стратегията е че винаги води до поставянето на предварително определена цел.В частност маркет. стратегия е част от общата стратегия на фирмата. Но тя се различава от останалите стратегии по това че подчинява целите на фирмата непостредствено от осн. цел на маркетина- удовлетворяване на потребителскто търсене. 0пределянето на маркет. цели става на базата на потребителското търсене, установено в резултат на задълбочени маркет. Проучвания, съобразена е с тенденциите на бъдещето развитие и изменение на потребителското търсене. Маркет. стрататегия представлява процес на анализ на възможностите на фирмата, определяне на маркет. цели,разработване и избор на вариант за пазарно поведение,съставяне на маркет. план и контрол в/у неговото изпълнение. Реализирането на стратегията се осъществява с помоща на различни тактики. Стратегията и тактиката образуват политиката, продуктовата политика,ценова политика. След определяне на главната маркет. стр-атегия се формират стратегиите на отделните елементи на маркет. ми кса- продуктова стретегия, ценова стратегия, рекламна стратегия, дистибуционн стратегия. При разработването на маркет. стратегия фирмата трябва да отчита следните пазарни х-ки: размер на пазара, динамика на пазара,темпове на промяна на пазара,изисквания на фирмата. Според избрания подход на определянето им маркет. стратегии се групират като: маркет. стратегии за целеви пазарни сегменти и маркет. стратегии определени чрез матрица. Съвремения подход за разработване на алтернатвни маркет. стратегии е т.н. STP-маркетинг: сегментиране на пазара; избор на целеви пазар; позици ониране на пазара. Сегменирането на пазара означава разпределяне на пазара, респективно на клиентите,на групи въз основа на един или повече критерии. Най-използвания критерии за сегментиране на потребителския пазар са: географски -разположение и големина на територията, единица, численост и плътност на населението, климат; демографски- пол, възраст, равнище на образование, раса; психогеографски- класова принадлежност, начин на живот; поведенски- повод за покупка, статус, предпочитания. При сегментиране на пазара на продукти с инвестиционо предназначени е се използват следните критерии: географски- местонахождение, отрасъл; поведенски- критерии за покупка, организация на покупкя; -сходство м/у купувач и продавач. Най-често се използват критериите свързани с вид а на крайния потребител. Друг критерии е големината на крайния потребител. Изборът на целеви пазар означава предпочитание на фирмата към 1 или повече сегменти от даден пазар към който да ориентира цялата дейност на фирмата. Преценката зависи от атрактивноста на пазара (структура на пазара) - шансове да се профилира структурата на клиентите - стабилни, трайни връзки, елстичност на цените - значението на цените за клиентите; интенцивноста на конкуренцията; големината на пазара; пазарния риск - продуктови заместители; разрастване на пазара - търсенето да надвишава предлагането; и от стабилноста на пазарните позиции на фирмата - продукта - качество, асортимент, сервиз; доставките - бързина, готовност; комуникация - реклама; пласмент и посредници - брой, професионализъм, цената - равнище, гъвкавост; разходите; позицията - пазарен дял в сравнение с лидера. На този етап се избира маркет. стратегия за целеви пазари (пазарни сегменти). Тези стратегии са три:
1.Стратегия на недиференциран маркетинг - фирмата се ориентира към предлагане на 1 и същ продукт на много потребители при унифициран маркетинг микс. Тази стратегия се прилага все по-рядко и причината е че конкуренцията се засилва,както и претенциите на купувачите.
2.Стратегия на диференциран маркетинг - Фирмата се ориентира към 2 или повече самостоятелни пазарни сегмента с различни потребители. Чрез нея фирмите си осигуряват и разчитат на повторни покупки, избягват се също излишните търговски рискове
3.Стратегия на концентриран маркетинг - Тя се свързва с максимално проникване на фирмата в избрания от нея пазарен сегмент, без да се интересува от останалата по –голяма част от пазара. Фирмата приспособява маркетинговата си дейност към този пазарен сегмент повече отколкото това са направили нейните конкуренти. Тази стратегия е най-подходяща за фирми с ограничени ресурси,но за тях съ ществува риск от внезапна поява на повече конкуренти. След избора на целевия пазар настъпва момента на позиционирането на фирмения продукт. Позиционирането е свързано с избор на начин за излизане на пазара- чрез сътрудничеството с други фирми, чрез закупуването на акции от други фирмм и избор на средства за излизане на пазара.
Друг разпространен поход за разработване на алтернативни маркет. стратегии е матричния.
1. Матрица на възможностите ”продукти-пазари” на И. Ансоф - В зависимост м/у различните комбинации м/у съществуващи и нови продукти и пазари матрицата предлага няколко алтернативни маркет. стратегии за съхраняване или увеличаване на обема на продажбите на фирмата.
В първия сектор (съществащи пазари/съществуващи продукти) от матрицата е възможна маркет. стратегия на консолидация на пазарните сегменти чрез увеличаване на обема на продажбите на съществуващи продукти на вече съществуващи пазари.
В сектор втори (нови пазари/съществуващи продукти) стратегията е на разработване на нови пазари чрез продажба на съществуващи продукти на фирмата на нови географски пазари или нови демографски пазари.
В сектор трети(съществуващи пазари/нови продукти) маркет.стратегия е на развитие на продукта на вече съществащи пазари.
В сектор четири (нови пазари/нови продукти) стратегията е на диверсификация. Тя има следните варианти - хоризонтална диверсификация - фирмата усвоява ново производство на основата на нови технологии; вертикална диверсификация - фирмата усвоява производството на суровини, на спомагателни материали други, необходими за новите продукти; концентрична диверсификация - фирмата усвоява нови продукти на основата на съществуващиащи технологии;
2. Матрица на бостънската консултанска група (МБКГ) - Изградена е на базата на 2 критерия: темп на растеж на пазара и относителния пазарен дял на фирмата. Главната цел е да се подържа предимството на фирмата при нарастването на конкуренцията .
понеделник, 9 март 2009 г.
ПАРИ И ПАРИЧНА ПОЛИТИКА
Измерване на количеството пари в обръщение. Експанзия на банковите депозити. Търсене на пари. Парична база и парична маса. Паричен мултипликатор. Централна банка. Инструменти на паричната политика.
Парите са един от най-интересните обществени феномени. Те са въплащение на дългата еволюция на човешката цивилизация. Историята показва , че индивиди и общества , които престават да ценят парите престават да се развиват и се деформират. В този смисъл парите играят съществена роля за повишаване ефективността на икономиката.
1.Същност, функции и видове пари
Парите се дефинират като общоприето средство за плащане на стоки и услуги и за погасяване на дългове. Те изпълняват три основни функции: средство за размяна, средство за измерване на стойността и средство за съхраняване на стойността. Най-важната функция на парите е , че те са средство за размяна. По това те се различават от всички останали активи. В бартерната икономика няма пари и стоките се разменят непосредствено една за друга. За осъществяване на размяна между двама души е необходимо двустранно съвпадение на желанията. Това е труден процес, свързан с огромни разходи. Появата на парите улеснява размяната, намалява разходите по сделките и повишава ефективността на икономическата система.
Втората функция на парите е свързана с измервне стойността на стоките. Парите изпълняват ролята на отчетна единица, с която се измерва стойността на стоките. В България за такава сега служи левът. В бартерната икономика съществуват огромен брой цени, защото всяка стока има цена, измерена не в пари, а чрез стотици други стоки. Това затруднява размяната. Използването на пари намалява общия брой на цените – всяка стока вече има една единствена цена, изразена в пари. И в тази си функция парите улесняват размянатаа и намаляват разходите по сделките.
В третата си функция парите изпълняват ролята на средство за натрупване, т.е. на средство за запазване на покупателната сила във времето. Парите изпълняват добре тази функция само в условия на стабилни цени, но не и при инфлация. За да изпълняват добре своите функции, парите трябва да притежават определени характеристики: да са оскъдни, делими, трайни, лесноприносими, да не могат да се фалшифицират лесно и да бъдат общоприети при сделките. Могат да се разграничат следните основни видове пари: стокови, книжни и кредитни.Стоковите пари са исторически първата форма на парите. В различните времена и народи ролята на пари са изпълнявали различни стоки – кучешки зъби, морски ръковини, зърна от какао,сол, риба, тютюн, метали. Това е епохата на стоковопаричния стандарт, чийто последен етап е златният стандарт, продължил до началото на 20 век. Книжните пари са символични пари. Тяхната ценност като пари надвишава значително разходите за тяхното производство. В началото те са били обратими в злато и сребро. Съвременните пари са декретирани пари, т.е. книжни пари, необратими в скъпоценни метали, но обявени от държавата за законно платежно средство. Кредитните пари са средство за размяна, което представлява дълг на частно лице или фирма. Такива са банковия депозит и свързаните с него чекове и депозитни карти.
2. Предлагане на пари
Всики актив, който изпълнява трите основни функции на парите представлява пари. Точното измерване на количеството пари в икономиката е основа на ефективната парична политика. За целта ик. използват парични агрегати. Паричните агрегати представляват съвкупност от финансови активи, подредени в зависимост от тяхната ликвидност. От своя страна ликвидността е способността на един актив бързо, лесно и с най-малки загуби на стойност да се превърне в средство за размяна. Прието е паричните агрегати да бъдат отбелязани със символи в следната последователност: М0, М1, М2, М3, ... , Мn, L.Паричният агрегат М0 включва парите извън банките. Това са банкнотите и монетите в брой. Паричният агрегат М1 включва М0 и безсрочните депозити. Този паричен агрегат се нарича пари в тесен смисъл. Паричният агрегат М2 включва М1 плюс срочните депозити плюс спестовните депозити плюс депозити в чужда валута. В тази група, известна още като квази пари попадат срочните, спестовните и депозитите в чужда валута.Те имат сравнително висока ликвидност и затова М2 се приема като пари в широк смисъл на думата. Паричния агрегат М3, често наричан широки пари, включва М2 +някой спец. депозити с по-малка ликвидност. В страните с развита пазарна ик. съществуват и много по-голям набор от финансови активи, отколкото в Б-я. Поради това там съществуват и парични агрегати с по-голям № като М4,М5,М6 и т.н.Една от най-широките дефиниции за парите се отбелязва с латинското L. В този паричен агрегат се вкл. Всички краткосрочни финансови активи, това са активи с падеж до 1 гонина. Икономистите най-често използват паричните агрегати М1 и М2. Паричното предлагане представлява запас от активи, налични в даден момент.То не зависи от лихвения процент.Поради това графично се представя по следния начин: вертикална линия МS.
3. Търсене на пари
Богатството представлява съвкупност от различни финансови активи- пари, депозити, ЦК, недвижимо имущество, произведения на изкуството. Онази част от богатството , която ик. субекти притежават под формата на пари, представлява търсенето на пари. Има две причини, поради което ик. субекти искат да държат пари.На тях съответства два вида търсене на пари: Транзакционно търс. на пари и тъсене на пари като активи.
Транзакционното търсене на пари произтича от функцията на парите средство за размяна. Хората се нуждаят от пари за плащане на заплати, мат-ли, енергия. Основен фактор, от който зависи размера на МтД е равнището на БВПн. Т.к. лихвения процент е алтернативна цена на парите е важно да се покаже връзката между МтД и Л%. Допускаме, че МтД не зависи от Л%. Тази връзка е показана на след. фигура- съвършенно нееластична.
Вторият вид търсене на пари е търсе. на пари като активи. То произтича от функцията на парите средство за натрупване. Богатството може да се натрупва в различни форми: ДЦК, недвижима собственост и т. н .Една от формите за натрупване са парите. Основните фактори, които влияят върху търсенето на активи, в това число и на пари са : ликвидност, доходност и риск. При равни други условия ликвидноста и риска са определящти. Парите са най-ликвидния актив и в условия на стабилни цени рискът от загуба на стойността е минимален.
Недостатък от държането на пари като актив е, че те или не носят доход или той е минимален в сравнение с др. активи. Това означава, че всеки ик. субект трябва да реши каква част от от богатството му трябва да бъде в пари и каква в др. активи.
Липсата на доходност или ниската доходност на парите означава, че тяхното държане е свързано с алтернативни разходи. Последните са равни на жертвания Л%. Следователно ако Л% е нисък, загубата от държане на пари като А не би била голяма и хората ще предпочитат държането им поради високата им ликвидност и нисък риск и обратно.При висок Л% алтернативните р-ди от държане на пари като А ще са значително високи и затова субектите ще предпочетат др по- доходоносни А, което значи, че търсенето на пари при висок Л% ще е незначително. Следователно съществува обратна зависимост между търсеното количество пари като А и Л%.
Отрицателната връзка м/у МД и Л% е обоснована за първи път от Кейнс. Той разглежда три мотива, които стимулират тъсенето на пари: транзакционнен, предпазен и спекулативен. Именно анализът на спекулативния мотив , беше изложен по-горе като отразява обратната за висимост на Л% и МД.
Съществуват три основни теории за търсене на пари:
• Класическа теория за търсене на пари
Известна е още като количествена теория за търсене на парите. Същността и се свежда до определянето на количеството пари, необходио за осъществяване на транзакциите, при съответстващи на дадена величина на брутния номинален доход. Анализа се свежда до уравнението на размяната: M.V=P.Q
• Кейнсиански подход за търсене на пари
В кейнсианската теория за търсене на пари се приема, че богатството може да съществува в две форми: пари и облигации. От това следва, че ако знаем какво е търсенето на пари ще знаем и какво е търсенето на облигации. При дадено равнищте на богатството, увеличеното търсене напари ше означава намалено търсене на облигации. Освен това ако домакинствата са в равновесие по отношение на парите то те ще са ив равновесие и по отношение на пазара на ценни книжа. Кейнс формулира три основни мотива: транзакционнен, спекулативен и предпазен.
Според транзакционния мотив, търсенето на пари в часта му свързана с транзакциите , е в положителна зависимост спрямо дохода.
Спекулативен мотив – облигациите имат две осн характеристики:лихвата която носят и цената им. При висок Л% търсенето на облигации ще е голямо, а търсенето на количеството пари малко. Следователно, търсенено на пари със спекулативна цел е в отрицателна зависимост от лихвения процент.
Предпазния мотив има две разновидности:предпазен транзакционнен и предпазен спекулативен мотиви. Първия е в положителна зависимост спрямо дохода , а втория в отрицателна спрямо Л%.
Анализът на трите мотива за търсене на пари води до извода, че търсенето на пари като цяло зависи както от дохода, така и от Л%.
Реалното търсене на пари се получава, като количеството пари в дадена година се раздели на индекса на цените спрямо базисна година. Именно реалното търсене на пари е функция от Л%.
• Търсенето на пари в теорията на монетаризма
Тази теория е известна като монетаризъм. Фридман смятя, че търсенето на пари зависи от два фактора:
- постоянния доход- с увеличаването му расте и търсенето на пари и обратно
- очакваната изгода от притежанието на пари в сравнение с притежаването на др активи.
Във функцията на търсене на пари на монетаристите кото единствен фактор поставят постояния доход. Този резултат е аналогичен на касическия извод, че търсенето на пари е в положителна зависимост спрямо дохода и поради това монетаризма се разглежда като съвременна количествена теория на парите.
4. Паричен пазар
Съвкупноста от търсените и предлаганите пари представлява паричния пазар.
Пар. пазар е в равновесие, когато търсенето о ик субекти количество пари е точно равно на предлаганото от банковата система количество пари. Пресечната точка на кривите на търсенето и предлагането на пари определя равновесния Л%. (ro). Л% може да сеизменя под влияние на промени в търсенето и промени в предлагането на пари.От своя страна търсенео на пари се изменя спрямо равнището на цените и дохода.Увеличаването им при равни др условия води до преместване на кривата на пар търсене на горе и на дясно и равновесния Л% ще се увелечи. Обратното същто е валидно. Промените в паричното предлагане се представят чрез преместване на на кривата на Мс. Увеличаването на предлагането на пари измества кривата на дясно и при равни др условия лихвения процент намалява и обратно- намаляването на паричното предлагане води до увеличаване на лихвения процент.
5. Пари и икономическа активност
Парите не са неутрални към реалната ик., т.е. те влиаят в/у ик. активност. Промените в равновесието на паричния пазар въздействат в/у производството и заетостта. Механизмът, чрез който изменението на паричния пазар се предава на реалния сектор се нарича паричен предавателен механизъм. Увеличаването на пар. предлагане води до намаляване на лихвения процент на паричния пазар. Т.к. лихвения процент и инвестициите са в обратна зависимост, ниския лихвен процент стимулира инвестициите. Инвестициите са елемент на съвкупното търсне и поради това той нараства. От своя страна съвкупното търсене води до увеличаване на брутния продукт.
6. Процесът на създаване на пари
Най-важна особеност на днешните банкови системи е, че те са основани на принципа на частичните резерви. Това означава, че не е необходимо ТБ да гарантират 100% депозитите на гражданите и фирмите. Практиката показва, че е възможно като резерви да се поддържат само една част от привлечените средства без това да застрашава нормалното функциониране на банката и банковата система като цяло.
ТБ е финансов посредник, трансформиращ финансовите средства в инвестиции. Балансът на една банка се състои от две части- П и А. Банките приемат депозити, по които плащат лихви. Депозитите са основен ел. на пасива. От др страна банките отпускат заеми и получават с/у това лихва. Лихвата по заемите е по-голяма от лихвата по депозитите и тяхната разлика образува ик. печалба на банката. Активите на банката са равни на пасивите и плюс собствения капитал на банката. Пасивите показват източниците на средсва, а активите направлението на тяхното използване.
От гледна точка заради процеса на създаване на пари резервите имат най- голямо значение. Всички банки поддържат част от средсвата , които набират като депозити по сметки в БНБ. Сумата на тези депозити плюс наличните парични средства в касата на банката образуват нейните общи резерви. Част от тях се поддържат съгласно изискванията на закона и се наричат задължителни минимални резерви. Освен за гарантиране на стабилността на финан. система, задължителните резерви служат и като важен инструмент за регулиране на паричното предлагане.Отношението на задължителните резерви към общата сума на депозитите се нарича норма на задължителните резерви R. Разликата м/у общите и задължителните резерви се нарича свръх резерв. Т. к. те не носят доход всяка банка се стреми да ги минимизира. Като ги отдава в заем или купува ДЦК. В зависимост от своите цели БНБ определя размерът на нормата на задъл. рез./ в Б-я може да бъде до 15% от всички активи/.
Банковата система, основана на принципа на частни резерви е способна да умножава една първоначална сума пари и с това да увеличава многократно паричното предлагане. Причината е, че от всеки нов депозит като задължителни резерви се отделя само част от него. Останалата част / т.е. свръх резервите / се предоставя в заем. Този заем може след известен кръгооборот отново да се депозира в някоя банка. Част от него пак ще се отдели за задължителни резерви, а останалата част пак ще се отпусне в заем и т.н. Този процес на увеличаване на паричното предлагане чрез създаване на нови депозити се нарича депозитна мултипликация. Отношението м/у общото увеличението на депозитите в банковата система към първоначалното увеличение на даден депозит се нарича прост депозитен /D/ мултипликатор. Той числено е равен на реципрочната стойност на нормата на задължителните резерви: D = 1/R
7.Централна банкова политика и парична политика. Валутен борд
Паричната политика е съставна част от макроик. политика. Нейната същност се свежда до съвкупност от мерки и действия, насочени към поддържане на стабилна финансова система и гарантиране на общото макроик. равновесие чрез балансиране на реалния и паричния сектор. Паричната политика се осъществява от централната банка. Тя определя целите и инструментите за тяхното постигане. От гледна точка на статута си централната банка може да бъде зависима и независима от правителството / зависима е напр. в Англия, независима в Германия, САЩ /. Нейните основни функции се свеждат до:
a) Контрол в/у паричното обръщение и в/у емисията на парите. Централната банка е единствения емисионен център.
b) Кредитор от последна истанция при рефинансиране на търговските банки.
c) Банков надзор в/у банките и другите финансови институции.
С въвеждането на валутен борд от юли 1997 г. Функциите на БНБ се модифицират и по същество тя престава да изпълнява първите си две функции.
Всяка парична политика преследва определени цели. Те могат да се разделят на три вида: крайни, междинни и оперативни. Крайните цели на паричната политика са пълна заетост, стабилен ик. разтеж и стабилни цени. Тези цели са резултат от функционира- нето на на цяла ик. система и заради това централната банка не може пряко да им въздейства. Междинните цели включват паричните агрегати и дългосрочния лихвен процент. Те, макар и слобо, се поддават на контрол от централната банка. Оперативните цели включват резервите на търговските банки и краткосрочния лихвен процент. Те се намират под прекия контрол на централната банка и силно се влияят от инструментите на паричната политика.
Инструментите на паричната политика променят директно оперативните цели, чрез тях междинните и накрая влияят в/у крайните цели. Инструментите могат да се групират в три групи:
І. Операции на открития паричен пазар – те се изразяват в покупка и продажба на държавни ценни книжа
ІІ. Промяна в нормите на задължителните резерви
ІІІ. Дисконтовия лихвен процент – това е Л%, по който централната банка отпуска заеми на търговските банки
Механизмът на осъществяване на паричната политика е различен при криза и при инфлация. По време на криза се прилага стимулиращта парична политика чрез някой от посочените инструменти. Например ЦБ купува ЦК от ТБ или намалява нормата на задължителните резерви, или намалява дисконтовия Л%.Всички тези мерки водят до нарастване на свръх резервите/оперативна цел/. Чрез процеса на депозитна мултипликация, паричното предлагане нараства /междинна цел/ . Това увеличава съвкупното търсене и от там нараства БП /крайна цел/. Тази политика е подходяща, когато ик. се намира в кейнсианската част от кривата на съвк. предлагане.
По време на инфлация се действа обратно- провежда се ограничителна парична политика /нарича се още политика на тесни пари/. За целта се използват следните инструменти. ЦБ продава ЦК на ТБ или повишава нормата на задължителните резерви и повиашава дисконтовия Л%. Всички тези мерки водят до намаляване на свръх резервите. От там и свива паричното предлагане, т. к. депозитния мултипликатор действа в обратна посока.В следствие на това намалява съвкупното търсене и спада общото равнище на цените. Тази политика обаче може да е ефективна само когато ик. се намира в класическата част от кривата на съвкупното предлагане.Графика:
Валутен борд -от 01.07.1997 в Б-я бе въведена системата на валутен борд/паричен съвет/. През целия период на преход от 1991г до 97г. правителството и централната банка се оказаха неспособни да провеждат ефективна макроик. политика . Политиката на БНБ бе подчинена на приоритетите на изпълнителната власт, която покриваше загубите във фиск. и финансова сфера със непрекъсната емисия на пари. Тези загуби бяха породени от слабата финансова дисциплина в държавните предприятия и отсъствието на реална приватизация.Скритата икономика през този период се разрасна значително. Банковата система беше декапитализирана. Ик. агенти, граждани и фирми изгубиха доверие в ЦБ и правителството. Нужен беше коренно различен подход и механизъм на управление.Такъв предостави системата на паричния съвет.
Паричния съвет по същество представлява отказ от паричната политика. ЦБ не може да рефинансира бюджета и престава да провежда валутна политика и политика на открития пазар. Това е определено със закон/З-н за БНБ от 06.1997./. Основен принцип на валутния борд е ,че общата сума на паричните задължения на БНБ не може да надвишава левовия еквивалент на международния валутен резерв , т. е. паричния съвет е правило според което резервните пари са напълно покрити с валутни активи. Валутния курс е фиксиран- в Б-я 1лв. е равен на една марка. При тези условия ЦБ безусловно и неограничено обменя нац. валута с/у резервната валута на обявения курс. При отсъствие на възможност за провеждане на парична политика ключово значение за равновесие в икономиката придобива ФП
Парите са един от най-интересните обществени феномени. Те са въплащение на дългата еволюция на човешката цивилизация. Историята показва , че индивиди и общества , които престават да ценят парите престават да се развиват и се деформират. В този смисъл парите играят съществена роля за повишаване ефективността на икономиката.
1.Същност, функции и видове пари
Парите се дефинират като общоприето средство за плащане на стоки и услуги и за погасяване на дългове. Те изпълняват три основни функции: средство за размяна, средство за измерване на стойността и средство за съхраняване на стойността. Най-важната функция на парите е , че те са средство за размяна. По това те се различават от всички останали активи. В бартерната икономика няма пари и стоките се разменят непосредствено една за друга. За осъществяване на размяна между двама души е необходимо двустранно съвпадение на желанията. Това е труден процес, свързан с огромни разходи. Появата на парите улеснява размяната, намалява разходите по сделките и повишава ефективността на икономическата система.
Втората функция на парите е свързана с измервне стойността на стоките. Парите изпълняват ролята на отчетна единица, с която се измерва стойността на стоките. В България за такава сега служи левът. В бартерната икономика съществуват огромен брой цени, защото всяка стока има цена, измерена не в пари, а чрез стотици други стоки. Това затруднява размяната. Използването на пари намалява общия брой на цените – всяка стока вече има една единствена цена, изразена в пари. И в тази си функция парите улесняват размянатаа и намаляват разходите по сделките.
В третата си функция парите изпълняват ролята на средство за натрупване, т.е. на средство за запазване на покупателната сила във времето. Парите изпълняват добре тази функция само в условия на стабилни цени, но не и при инфлация. За да изпълняват добре своите функции, парите трябва да притежават определени характеристики: да са оскъдни, делими, трайни, лесноприносими, да не могат да се фалшифицират лесно и да бъдат общоприети при сделките. Могат да се разграничат следните основни видове пари: стокови, книжни и кредитни.Стоковите пари са исторически първата форма на парите. В различните времена и народи ролята на пари са изпълнявали различни стоки – кучешки зъби, морски ръковини, зърна от какао,сол, риба, тютюн, метали. Това е епохата на стоковопаричния стандарт, чийто последен етап е златният стандарт, продължил до началото на 20 век. Книжните пари са символични пари. Тяхната ценност като пари надвишава значително разходите за тяхното производство. В началото те са били обратими в злато и сребро. Съвременните пари са декретирани пари, т.е. книжни пари, необратими в скъпоценни метали, но обявени от държавата за законно платежно средство. Кредитните пари са средство за размяна, което представлява дълг на частно лице или фирма. Такива са банковия депозит и свързаните с него чекове и депозитни карти.
2. Предлагане на пари
Всики актив, който изпълнява трите основни функции на парите представлява пари. Точното измерване на количеството пари в икономиката е основа на ефективната парична политика. За целта ик. използват парични агрегати. Паричните агрегати представляват съвкупност от финансови активи, подредени в зависимост от тяхната ликвидност. От своя страна ликвидността е способността на един актив бързо, лесно и с най-малки загуби на стойност да се превърне в средство за размяна. Прието е паричните агрегати да бъдат отбелязани със символи в следната последователност: М0, М1, М2, М3, ... , Мn, L.Паричният агрегат М0 включва парите извън банките. Това са банкнотите и монетите в брой. Паричният агрегат М1 включва М0 и безсрочните депозити. Този паричен агрегат се нарича пари в тесен смисъл. Паричният агрегат М2 включва М1 плюс срочните депозити плюс спестовните депозити плюс депозити в чужда валута. В тази група, известна още като квази пари попадат срочните, спестовните и депозитите в чужда валута.Те имат сравнително висока ликвидност и затова М2 се приема като пари в широк смисъл на думата. Паричния агрегат М3, често наричан широки пари, включва М2 +някой спец. депозити с по-малка ликвидност. В страните с развита пазарна ик. съществуват и много по-голям набор от финансови активи, отколкото в Б-я. Поради това там съществуват и парични агрегати с по-голям № като М4,М5,М6 и т.н.Една от най-широките дефиниции за парите се отбелязва с латинското L. В този паричен агрегат се вкл. Всички краткосрочни финансови активи, това са активи с падеж до 1 гонина. Икономистите най-често използват паричните агрегати М1 и М2. Паричното предлагане представлява запас от активи, налични в даден момент.То не зависи от лихвения процент.Поради това графично се представя по следния начин: вертикална линия МS.
3. Търсене на пари
Богатството представлява съвкупност от различни финансови активи- пари, депозити, ЦК, недвижимо имущество, произведения на изкуството. Онази част от богатството , която ик. субекти притежават под формата на пари, представлява търсенето на пари. Има две причини, поради което ик. субекти искат да държат пари.На тях съответства два вида търсене на пари: Транзакционно търс. на пари и тъсене на пари като активи.
Транзакционното търсене на пари произтича от функцията на парите средство за размяна. Хората се нуждаят от пари за плащане на заплати, мат-ли, енергия. Основен фактор, от който зависи размера на МтД е равнището на БВПн. Т.к. лихвения процент е алтернативна цена на парите е важно да се покаже връзката между МтД и Л%. Допускаме, че МтД не зависи от Л%. Тази връзка е показана на след. фигура- съвършенно нееластична.
Вторият вид търсене на пари е търсе. на пари като активи. То произтича от функцията на парите средство за натрупване. Богатството може да се натрупва в различни форми: ДЦК, недвижима собственост и т. н .Една от формите за натрупване са парите. Основните фактори, които влияят върху търсенето на активи, в това число и на пари са : ликвидност, доходност и риск. При равни други условия ликвидноста и риска са определящти. Парите са най-ликвидния актив и в условия на стабилни цени рискът от загуба на стойността е минимален.
Недостатък от държането на пари като актив е, че те или не носят доход или той е минимален в сравнение с др. активи. Това означава, че всеки ик. субект трябва да реши каква част от от богатството му трябва да бъде в пари и каква в др. активи.
Липсата на доходност или ниската доходност на парите означава, че тяхното държане е свързано с алтернативни разходи. Последните са равни на жертвания Л%. Следователно ако Л% е нисък, загубата от държане на пари като А не би била голяма и хората ще предпочитат държането им поради високата им ликвидност и нисък риск и обратно.При висок Л% алтернативните р-ди от държане на пари като А ще са значително високи и затова субектите ще предпочетат др по- доходоносни А, което значи, че търсенето на пари при висок Л% ще е незначително. Следователно съществува обратна зависимост между търсеното количество пари като А и Л%.
Отрицателната връзка м/у МД и Л% е обоснована за първи път от Кейнс. Той разглежда три мотива, които стимулират тъсенето на пари: транзакционнен, предпазен и спекулативен. Именно анализът на спекулативния мотив , беше изложен по-горе като отразява обратната за висимост на Л% и МД.
Съществуват три основни теории за търсене на пари:
• Класическа теория за търсене на пари
Известна е още като количествена теория за търсене на парите. Същността и се свежда до определянето на количеството пари, необходио за осъществяване на транзакциите, при съответстващи на дадена величина на брутния номинален доход. Анализа се свежда до уравнението на размяната: M.V=P.Q
• Кейнсиански подход за търсене на пари
В кейнсианската теория за търсене на пари се приема, че богатството може да съществува в две форми: пари и облигации. От това следва, че ако знаем какво е търсенето на пари ще знаем и какво е търсенето на облигации. При дадено равнищте на богатството, увеличеното търсене напари ше означава намалено търсене на облигации. Освен това ако домакинствата са в равновесие по отношение на парите то те ще са ив равновесие и по отношение на пазара на ценни книжа. Кейнс формулира три основни мотива: транзакционнен, спекулативен и предпазен.
Според транзакционния мотив, търсенето на пари в часта му свързана с транзакциите , е в положителна зависимост спрямо дохода.
Спекулативен мотив – облигациите имат две осн характеристики:лихвата която носят и цената им. При висок Л% търсенето на облигации ще е голямо, а търсенето на количеството пари малко. Следователно, търсенено на пари със спекулативна цел е в отрицателна зависимост от лихвения процент.
Предпазния мотив има две разновидности:предпазен транзакционнен и предпазен спекулативен мотиви. Първия е в положителна зависимост спрямо дохода , а втория в отрицателна спрямо Л%.
Анализът на трите мотива за търсене на пари води до извода, че търсенето на пари като цяло зависи както от дохода, така и от Л%.
Реалното търсене на пари се получава, като количеството пари в дадена година се раздели на индекса на цените спрямо базисна година. Именно реалното търсене на пари е функция от Л%.
• Търсенето на пари в теорията на монетаризма
Тази теория е известна като монетаризъм. Фридман смятя, че търсенето на пари зависи от два фактора:
- постоянния доход- с увеличаването му расте и търсенето на пари и обратно
- очакваната изгода от притежанието на пари в сравнение с притежаването на др активи.
Във функцията на търсене на пари на монетаристите кото единствен фактор поставят постояния доход. Този резултат е аналогичен на касическия извод, че търсенето на пари е в положителна зависимост спрямо дохода и поради това монетаризма се разглежда като съвременна количествена теория на парите.
4. Паричен пазар
Съвкупноста от търсените и предлаганите пари представлява паричния пазар.
Пар. пазар е в равновесие, когато търсенето о ик субекти количество пари е точно равно на предлаганото от банковата система количество пари. Пресечната точка на кривите на търсенето и предлагането на пари определя равновесния Л%. (ro). Л% може да сеизменя под влияние на промени в търсенето и промени в предлагането на пари.От своя страна търсенео на пари се изменя спрямо равнището на цените и дохода.Увеличаването им при равни др условия води до преместване на кривата на пар търсене на горе и на дясно и равновесния Л% ще се увелечи. Обратното същто е валидно. Промените в паричното предлагане се представят чрез преместване на на кривата на Мс. Увеличаването на предлагането на пари измества кривата на дясно и при равни др условия лихвения процент намалява и обратно- намаляването на паричното предлагане води до увеличаване на лихвения процент.
5. Пари и икономическа активност
Парите не са неутрални към реалната ик., т.е. те влиаят в/у ик. активност. Промените в равновесието на паричния пазар въздействат в/у производството и заетостта. Механизмът, чрез който изменението на паричния пазар се предава на реалния сектор се нарича паричен предавателен механизъм. Увеличаването на пар. предлагане води до намаляване на лихвения процент на паричния пазар. Т.к. лихвения процент и инвестициите са в обратна зависимост, ниския лихвен процент стимулира инвестициите. Инвестициите са елемент на съвкупното търсне и поради това той нараства. От своя страна съвкупното търсене води до увеличаване на брутния продукт.
6. Процесът на създаване на пари
Най-важна особеност на днешните банкови системи е, че те са основани на принципа на частичните резерви. Това означава, че не е необходимо ТБ да гарантират 100% депозитите на гражданите и фирмите. Практиката показва, че е възможно като резерви да се поддържат само една част от привлечените средства без това да застрашава нормалното функциониране на банката и банковата система като цяло.
ТБ е финансов посредник, трансформиращ финансовите средства в инвестиции. Балансът на една банка се състои от две части- П и А. Банките приемат депозити, по които плащат лихви. Депозитите са основен ел. на пасива. От др страна банките отпускат заеми и получават с/у това лихва. Лихвата по заемите е по-голяма от лихвата по депозитите и тяхната разлика образува ик. печалба на банката. Активите на банката са равни на пасивите и плюс собствения капитал на банката. Пасивите показват източниците на средсва, а активите направлението на тяхното използване.
От гледна точка заради процеса на създаване на пари резервите имат най- голямо значение. Всички банки поддържат част от средсвата , които набират като депозити по сметки в БНБ. Сумата на тези депозити плюс наличните парични средства в касата на банката образуват нейните общи резерви. Част от тях се поддържат съгласно изискванията на закона и се наричат задължителни минимални резерви. Освен за гарантиране на стабилността на финан. система, задължителните резерви служат и като важен инструмент за регулиране на паричното предлагане.Отношението на задължителните резерви към общата сума на депозитите се нарича норма на задължителните резерви R. Разликата м/у общите и задължителните резерви се нарича свръх резерв. Т. к. те не носят доход всяка банка се стреми да ги минимизира. Като ги отдава в заем или купува ДЦК. В зависимост от своите цели БНБ определя размерът на нормата на задъл. рез./ в Б-я може да бъде до 15% от всички активи/.
Банковата система, основана на принципа на частни резерви е способна да умножава една първоначална сума пари и с това да увеличава многократно паричното предлагане. Причината е, че от всеки нов депозит като задължителни резерви се отделя само част от него. Останалата част / т.е. свръх резервите / се предоставя в заем. Този заем може след известен кръгооборот отново да се депозира в някоя банка. Част от него пак ще се отдели за задължителни резерви, а останалата част пак ще се отпусне в заем и т.н. Този процес на увеличаване на паричното предлагане чрез създаване на нови депозити се нарича депозитна мултипликация. Отношението м/у общото увеличението на депозитите в банковата система към първоначалното увеличение на даден депозит се нарича прост депозитен /D/ мултипликатор. Той числено е равен на реципрочната стойност на нормата на задължителните резерви: D = 1/R
7.Централна банкова политика и парична политика. Валутен борд
Паричната политика е съставна част от макроик. политика. Нейната същност се свежда до съвкупност от мерки и действия, насочени към поддържане на стабилна финансова система и гарантиране на общото макроик. равновесие чрез балансиране на реалния и паричния сектор. Паричната политика се осъществява от централната банка. Тя определя целите и инструментите за тяхното постигане. От гледна точка на статута си централната банка може да бъде зависима и независима от правителството / зависима е напр. в Англия, независима в Германия, САЩ /. Нейните основни функции се свеждат до:
a) Контрол в/у паричното обръщение и в/у емисията на парите. Централната банка е единствения емисионен център.
b) Кредитор от последна истанция при рефинансиране на търговските банки.
c) Банков надзор в/у банките и другите финансови институции.
С въвеждането на валутен борд от юли 1997 г. Функциите на БНБ се модифицират и по същество тя престава да изпълнява първите си две функции.
Всяка парична политика преследва определени цели. Те могат да се разделят на три вида: крайни, междинни и оперативни. Крайните цели на паричната политика са пълна заетост, стабилен ик. разтеж и стабилни цени. Тези цели са резултат от функционира- нето на на цяла ик. система и заради това централната банка не може пряко да им въздейства. Междинните цели включват паричните агрегати и дългосрочния лихвен процент. Те, макар и слобо, се поддават на контрол от централната банка. Оперативните цели включват резервите на търговските банки и краткосрочния лихвен процент. Те се намират под прекия контрол на централната банка и силно се влияят от инструментите на паричната политика.
Инструментите на паричната политика променят директно оперативните цели, чрез тях междинните и накрая влияят в/у крайните цели. Инструментите могат да се групират в три групи:
І. Операции на открития паричен пазар – те се изразяват в покупка и продажба на държавни ценни книжа
ІІ. Промяна в нормите на задължителните резерви
ІІІ. Дисконтовия лихвен процент – това е Л%, по който централната банка отпуска заеми на търговските банки
Механизмът на осъществяване на паричната политика е различен при криза и при инфлация. По време на криза се прилага стимулиращта парична политика чрез някой от посочените инструменти. Например ЦБ купува ЦК от ТБ или намалява нормата на задължителните резерви, или намалява дисконтовия Л%.Всички тези мерки водят до нарастване на свръх резервите/оперативна цел/. Чрез процеса на депозитна мултипликация, паричното предлагане нараства /междинна цел/ . Това увеличава съвкупното търсене и от там нараства БП /крайна цел/. Тази политика е подходяща, когато ик. се намира в кейнсианската част от кривата на съвк. предлагане.
По време на инфлация се действа обратно- провежда се ограничителна парична политика /нарича се още политика на тесни пари/. За целта се използват следните инструменти. ЦБ продава ЦК на ТБ или повишава нормата на задължителните резерви и повиашава дисконтовия Л%. Всички тези мерки водят до намаляване на свръх резервите. От там и свива паричното предлагане, т. к. депозитния мултипликатор действа в обратна посока.В следствие на това намалява съвкупното търсене и спада общото равнище на цените. Тази политика обаче може да е ефективна само когато ик. се намира в класическата част от кривата на съвкупното предлагане.Графика:
Валутен борд -от 01.07.1997 в Б-я бе въведена системата на валутен борд/паричен съвет/. През целия период на преход от 1991г до 97г. правителството и централната банка се оказаха неспособни да провеждат ефективна макроик. политика . Политиката на БНБ бе подчинена на приоритетите на изпълнителната власт, която покриваше загубите във фиск. и финансова сфера със непрекъсната емисия на пари. Тези загуби бяха породени от слабата финансова дисциплина в държавните предприятия и отсъствието на реална приватизация.Скритата икономика през този период се разрасна значително. Банковата система беше декапитализирана. Ик. агенти, граждани и фирми изгубиха доверие в ЦБ и правителството. Нужен беше коренно различен подход и механизъм на управление.Такъв предостави системата на паричния съвет.
Паричния съвет по същество представлява отказ от паричната политика. ЦБ не може да рефинансира бюджета и престава да провежда валутна политика и политика на открития пазар. Това е определено със закон/З-н за БНБ от 06.1997./. Основен принцип на валутния борд е ,че общата сума на паричните задължения на БНБ не може да надвишава левовия еквивалент на международния валутен резерв , т. е. паричния съвет е правило според което резервните пари са напълно покрити с валутни активи. Валутния курс е фиксиран- в Б-я 1лв. е равен на една марка. При тези условия ЦБ безусловно и неограничено обменя нац. валута с/у резервната валута на обявения курс. При отсъствие на възможност за провеждане на парична политика ключово значение за равновесие в икономиката придобива ФП
ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА
Теоретични основания: непълна заетост; равновесно равнище на дохода; мултипликатор. Инструменти на фискалната политика. Цели и видове фискална политика. Последици от фискалната политика. Фискална политика, стимулираща предлагането (рейгъномика).
1. Същност - терминът “фискалност” е от латински произход - “фискус” и означава държавна каса, хазна, съкровище. Фискалната политика се свързва с политиката с парични средсва от “държавната каса“. Фискалната политика е държавна икономическа политика провеждана от правителството чрез разработването и изпълнението на държавния бюджет. Тя се изразява в използването на данъчната система, трансферните плащания и други инструменти като средсво за регулиране на икономическата дейност за въздействие върху съвкупното търсене и съвкупното предлагане.
2. Цели на фискалната политика за достигане на поставените цели по отношение на:
- Осигуряване на устойчив и динамичен растеж БНП;
- Постигане на пълна заетост;
- Контрол върху общото развитие на цените;
- Изглаждане на икономическия цикъл;
- Достигане на макроикономическо равновесие и пр.
Годините преди великата депресия от 1927-1933г., фискалната политика се е свеждала до балансиране на приходите и разходите в държавния бюджет. След това под влияние на кейнсианството, фискалната политика си поставя по широки цели: въздействие върху съвкупното търсене и постигане на пълна заетост. В съвременни условия при осъществяване на фискална политика управляващите са загрижени не само или не толкова от финансовото състояние на страната, колкото на връзката му с нейното икономическо и социално състояние.
3. Инструменти
Бюджетните разходи – чрез тях се влияе върху равнището
на домакинското потребление, инвестициите на фирмите, публичното потребление чрез правителствените разходи и др;
Данъците – чрез тях се влияе върху равнището на доходите и
съвкпното предлагане и съвкупното търсене;
Паричните трансфери – или прехвърлянето на ресурси от едини
физически или юридически лица в полза на други под формата на социални плащания, помощи, субсидии, погасяване на дългове;
Бюджетен дефицит – използва се за увеличаване на разходите;
Амортизационните норми – от тях зависи изписването на
стойността на дълготрайните материални активи и се влияе от процеса на поддържане и обновяване на физическия капитал.
Тези инструменти се използват самостоятелно или в комбинация. По пряк или косвен път те въздействат върху съвкупното търсене и съвкупното предлагане
4. Видове фискална политика – съществуват различни видове:
От гледна точка на срока се разграничават – краткосрочна, средносрочна, дългосрочна.
Според обекта се дели на политика на въздействие върху съвкупното търсне и на политика на въздействие върху съвкупното предлагане.
Според насочеността й: микро и макроикономическа фискална политика. Микроикономическата фискална политика осъществявана чрез бюджетните разходи, данъци, трансфери и пр. цели да създаде благоприятни условия за функциониране на микроикономическите единици с полза както за самите тях, така и за обществото като цяло. В условията на пазарна икономика тя има три основни функции:
Да преодолее или смекчи пазарните дефекти засягащи
изкривяванията на съвкупното търсене и предлагане;
Да стимулира конкуренцията;
Да осигури по-голяма справедливост при разпределение на
доходите.
Макроикономическата фискална политика цели да създаде благоприятни условия за функциониране и развитие на икономиката като цяло с полза за индивидите, фирмите и обществото.
Недискрционната фискална политика (политика на създаване на общовалидни и автоматично действащи правила) е свързана с т. нар. автоматични (вградени) стабилизатори. Те се наричат образно “първа отбранителна линия”. Това са такива фискални средства, които при спад в производството увеличават бюджетния дефицит, а при подем го намаляват автоматично, с което омекотяват колебанията в икономиката и без конкретни и нарочени действия на правителството. Такъв характер имат:
а) данъците – когато производството се увеличава, увуличава се и БНП, доходите на икономическите агенти и данъчните постъпления, което води автоматично до ограничаване на техните потребителски и инвестиционни разходи и до ограничаване на съвкупното търсене. В резултат на което се поражда рестриктивен сдържащ ефект. Бюджетният дефицит намалява или изчезва, а дори може да се появи бюджетен излишък. При спад в производството, облагаемите доходи намаляват, намаляват и данъчните постъпления. Възниква или нараства бюджетния дефицит. Специалните данъци действат стимулиращо на съвкупното търсене и икономическото развитие.
б) паричните плащания и компенсациити при безработица – по време на подем плащанията на фирмите във фондовете за социално осигоряване растат, а това ограничава доходите и действа рестриктивно. При спад и рецесия спадат постъпленията във фондовете и нарастват плащанията, а с това растат и доходите и съвкупното търсене. При определени условия действието на автоматичните стабилизатори може да допълни и коригира с дискреционната политика.
Дискреционната фискална политика е съзнателно провеждана правителствена политика чрез използване на бюджетните правителствени разходи, данъците, и трансферните плащания за постигане на оптимално равнище на производството за поддържане на пълна заетост и постигане на стабилност (контролиране на инфлацията). При рецесия бюджетните разходи и трансферните плащания се увеличават и се намаляват данъците. Трябва да се даде тласък на икономическото развитие. Обратно, при подем разходите и трансферните плащания се ограничават, а данъците се увеличават, за да се ограничи съвкупното търсене и предпази икономиката от “прегряване” и инфлация. Казаното дава основание да се направи извода, че дискреционната политика има антицикличен характер.
Провеждането на ефективна дискреционна политика изисква:
а) много добра информираност за размера и силата на разходния и данъчен мултипликатор;
б) осведоменост за равнището на потенциала на икономиката.;
в) точна представа за времевия лог, след който се проявяват резултатите от взетите мерки.
Дискреционната фискална политика не е лишена от недостатъци:
Понеже чрез нея се въздейства преди всичко върху съвкупното
търсене, тя е неефективна при стагфлация, когато инфлацията се преплита със спад в производството и висока безработица. В такава ситуация увеличаването на разходите за стимулиране преодоляването на застоя и безработицата водят до увеличаване на инфлацията, а мерките за борба срещу нея засилват стагфлацията.
Резултатите и се проявяват след определен период, през който
състоянието на икономиката може да бъде противоположно - низходяща фаза да се е сменила с фъзходяща и обратно, в сравнение с момента на вземане на решение и въздействие.
Фискалната политика може да бъде още – експанзивна и рестриктивна. Експанзивната политика (на стимулиране на кономическия растеж) се провежда, когата реалният БНП е под потенциалния, поради недостатъчно съвкупно търсене. При нея правителствата увеличават бюджетните разходи, увеличават трансферните плащания и намаляват данъчната ставка и пенсиите. Това влияе положително върху съвкупното търсене и предлагане и способства за излизане на икономиката от кризистното състояние.
Рестриктивната (ограниителна, сдържаща) фискална политика се прилага, когато икономиката е в състояние на бум, т.е. има излишък на съвкупно търсене, когато реалния БНП е по-голям от потенциалния и цените непрекъснато нарастват. В такъв случай се съкращават бюджетните разходи, намаляват се трансферните плащания, увеличават се данъчните ставки и пенсии с цел да се задържи потребителското и инвестиционно търсене и да се охлади конюктурата.
Фискална политика стимулираща предлагането-„рейгономика”.
В края на 60-те години в САЩ се наблюдава упадък при либералните настроения и подем и утвърждаване на консервативните.Наблюдава се структурни преобразования в американската икономика, а именно: упадък на минната и стара промишленост и подем на нови отрасли на промишлеността, на нефтената и химическа промишленост , електронната промишленост, но преди всичко на предприятията в сферата на битовите услуги и производството на култура и образование.
Програмата за икономическа реформа на новоизбраният през 1980 г. президент Рейган е проста. Тя предвижда намаляване на данъците, ограничаване на държавните разходи, благоразумна монетарна политика за овладяване на ръста на цените и намаляване на регулациите и намесата на пазара.
В рамките на два мандата максималната ставка за данъка върху личните доходи е намалена от 70% на 28%. Намаляват се и по-ниските ставки. Данъчната скала се индексира с инфлацията, което премахва порочната практика ефективната данъчна тежест да нараства само заради обезценката на парите. Ставката по корпоративния данък е намалена от 48% на 34%. Същевременно данъчното законодателство е опростено, като са премахнати множество “вратички”, използвани от политически-облагодетелствани бизнесмени за заобикаляне на данъчното облагане. Противно на всеобщото разбиране, данъчната тежест спада най-много за хората с най-ниски доходи – с 263% за 20-те процента данъкоплатци с най-ниски доходи и с 64% за следващите 20 % данъкоплатци. Едновременно с това, най-богатите 1% плащат 28% от общите приходи по подоходния данък през 1988 г., при едва 18% през 1981 г.
Администрацията на Рейгън подкрепя рестриктивната политика на Федералния резерв, в резултат на която инфлацията бързо е сведена до равнища под 5%. Безработицата също намалява (до 5,4% в края на втория мандат), като това отхвърля по категоричен начин вярата, че заетостта може да се увеличава само експанзионистична парична политика.
На осмия ден от встъпването си в длъжност Рейгън премахва регулациите по производството, търговията и цените на петролни продукти. Противно на предсказанията на критиците, т.нар. “петролна криза” изчезва, опашки по бензиностанциите няма, а в продължение на двата мандата цената на петрола спада от 37 на 17 долара на барел. По-нататък следват дерегулация на телевизионното излъчване, телекомуникационните услуги, автомобилните превози, морския транспорт, банковото дело. Антитръстовите регулации са облекчени, което намалява общия риск за правене на бизнес.
Резултатите са очевидни до днес. От 1983 г. досега икономиката на САЩ отбелязва безпрецедентен растеж от средно 3,5% на година. Инфлацията и безработицата едновременно са на ниско ниво. Американската икономика е технологичен лидер на глобалния пазар. Производителността на труда в промишлеността при управлението на Рейгън расте с 3,8% на година – рекорд за мирно време!
Стопанските реформи на Рейгън – т.нар. “рейгъномика” – имат и друго име: “икономика на предлагането”. Тя се крепи на разбирането, че богатството, преди да бъде разпределено и консумирано, трябва да бъде произведено. Създаването на богатство не е автоматичен процес, а напротив – зависи от стимулите на спестителите, инвеститорите и работниците. Затова правителството трябва да намали данъците и административната намеса в бизнеса. Проспериращият бизнес създава растеж, ниска безработица и повишаване на жизнения стандарт.
Икономическата политика на администрацията на Рейгън, получила наименование “рейгъномика”, включва в себе си:
• Курс за снижаване данъците и предоставяне на корпорациите данъчни и други облекчения, с цел стимулиране на капиталовложенията, преди всичко в наукоенергоемки отрасли на промишлеността;
• Ограничаване на ръста на правителствените разходи за социални нужди;
• Отслабване на държавните регламенти (дерегулиране) на предприемаческата дейност (съкращаване на правилата, изискванията към производствената и търговската дейност и т.н.)
• Провежда курс на парично-кредитна политика, насочена към преодоляване на инфлрацията и осъществяване изпълнение на правителствената икономическа програма на правителството.
1. Същност - терминът “фискалност” е от латински произход - “фискус” и означава държавна каса, хазна, съкровище. Фискалната политика се свързва с политиката с парични средсва от “държавната каса“. Фискалната политика е държавна икономическа политика провеждана от правителството чрез разработването и изпълнението на държавния бюджет. Тя се изразява в използването на данъчната система, трансферните плащания и други инструменти като средсво за регулиране на икономическата дейност за въздействие върху съвкупното търсене и съвкупното предлагане.
2. Цели на фискалната политика за достигане на поставените цели по отношение на:
- Осигуряване на устойчив и динамичен растеж БНП;
- Постигане на пълна заетост;
- Контрол върху общото развитие на цените;
- Изглаждане на икономическия цикъл;
- Достигане на макроикономическо равновесие и пр.
Годините преди великата депресия от 1927-1933г., фискалната политика се е свеждала до балансиране на приходите и разходите в държавния бюджет. След това под влияние на кейнсианството, фискалната политика си поставя по широки цели: въздействие върху съвкупното търсене и постигане на пълна заетост. В съвременни условия при осъществяване на фискална политика управляващите са загрижени не само или не толкова от финансовото състояние на страната, колкото на връзката му с нейното икономическо и социално състояние.
3. Инструменти
Бюджетните разходи – чрез тях се влияе върху равнището
на домакинското потребление, инвестициите на фирмите, публичното потребление чрез правителствените разходи и др;
Данъците – чрез тях се влияе върху равнището на доходите и
съвкпното предлагане и съвкупното търсене;
Паричните трансфери – или прехвърлянето на ресурси от едини
физически или юридически лица в полза на други под формата на социални плащания, помощи, субсидии, погасяване на дългове;
Бюджетен дефицит – използва се за увеличаване на разходите;
Амортизационните норми – от тях зависи изписването на
стойността на дълготрайните материални активи и се влияе от процеса на поддържане и обновяване на физическия капитал.
Тези инструменти се използват самостоятелно или в комбинация. По пряк или косвен път те въздействат върху съвкупното търсене и съвкупното предлагане
4. Видове фискална политика – съществуват различни видове:
От гледна точка на срока се разграничават – краткосрочна, средносрочна, дългосрочна.
Според обекта се дели на политика на въздействие върху съвкупното търсне и на политика на въздействие върху съвкупното предлагане.
Според насочеността й: микро и макроикономическа фискална политика. Микроикономическата фискална политика осъществявана чрез бюджетните разходи, данъци, трансфери и пр. цели да създаде благоприятни условия за функциониране на микроикономическите единици с полза както за самите тях, така и за обществото като цяло. В условията на пазарна икономика тя има три основни функции:
Да преодолее или смекчи пазарните дефекти засягащи
изкривяванията на съвкупното търсене и предлагане;
Да стимулира конкуренцията;
Да осигури по-голяма справедливост при разпределение на
доходите.
Макроикономическата фискална политика цели да създаде благоприятни условия за функциониране и развитие на икономиката като цяло с полза за индивидите, фирмите и обществото.
Недискрционната фискална политика (политика на създаване на общовалидни и автоматично действащи правила) е свързана с т. нар. автоматични (вградени) стабилизатори. Те се наричат образно “първа отбранителна линия”. Това са такива фискални средства, които при спад в производството увеличават бюджетния дефицит, а при подем го намаляват автоматично, с което омекотяват колебанията в икономиката и без конкретни и нарочени действия на правителството. Такъв характер имат:
а) данъците – когато производството се увеличава, увуличава се и БНП, доходите на икономическите агенти и данъчните постъпления, което води автоматично до ограничаване на техните потребителски и инвестиционни разходи и до ограничаване на съвкупното търсене. В резултат на което се поражда рестриктивен сдържащ ефект. Бюджетният дефицит намалява или изчезва, а дори може да се появи бюджетен излишък. При спад в производството, облагаемите доходи намаляват, намаляват и данъчните постъпления. Възниква или нараства бюджетния дефицит. Специалните данъци действат стимулиращо на съвкупното търсене и икономическото развитие.
б) паричните плащания и компенсациити при безработица – по време на подем плащанията на фирмите във фондовете за социално осигоряване растат, а това ограничава доходите и действа рестриктивно. При спад и рецесия спадат постъпленията във фондовете и нарастват плащанията, а с това растат и доходите и съвкупното търсене. При определени условия действието на автоматичните стабилизатори може да допълни и коригира с дискреционната политика.
Дискреционната фискална политика е съзнателно провеждана правителствена политика чрез използване на бюджетните правителствени разходи, данъците, и трансферните плащания за постигане на оптимално равнище на производството за поддържане на пълна заетост и постигане на стабилност (контролиране на инфлацията). При рецесия бюджетните разходи и трансферните плащания се увеличават и се намаляват данъците. Трябва да се даде тласък на икономическото развитие. Обратно, при подем разходите и трансферните плащания се ограничават, а данъците се увеличават, за да се ограничи съвкупното търсене и предпази икономиката от “прегряване” и инфлация. Казаното дава основание да се направи извода, че дискреционната политика има антицикличен характер.
Провеждането на ефективна дискреционна политика изисква:
а) много добра информираност за размера и силата на разходния и данъчен мултипликатор;
б) осведоменост за равнището на потенциала на икономиката.;
в) точна представа за времевия лог, след който се проявяват резултатите от взетите мерки.
Дискреционната фискална политика не е лишена от недостатъци:
Понеже чрез нея се въздейства преди всичко върху съвкупното
търсене, тя е неефективна при стагфлация, когато инфлацията се преплита със спад в производството и висока безработица. В такава ситуация увеличаването на разходите за стимулиране преодоляването на застоя и безработицата водят до увеличаване на инфлацията, а мерките за борба срещу нея засилват стагфлацията.
Резултатите и се проявяват след определен период, през който
състоянието на икономиката може да бъде противоположно - низходяща фаза да се е сменила с фъзходяща и обратно, в сравнение с момента на вземане на решение и въздействие.
Фискалната политика може да бъде още – експанзивна и рестриктивна. Експанзивната политика (на стимулиране на кономическия растеж) се провежда, когата реалният БНП е под потенциалния, поради недостатъчно съвкупно търсене. При нея правителствата увеличават бюджетните разходи, увеличават трансферните плащания и намаляват данъчната ставка и пенсиите. Това влияе положително върху съвкупното търсене и предлагане и способства за излизане на икономиката от кризистното състояние.
Рестриктивната (ограниителна, сдържаща) фискална политика се прилага, когато икономиката е в състояние на бум, т.е. има излишък на съвкупно търсене, когато реалния БНП е по-голям от потенциалния и цените непрекъснато нарастват. В такъв случай се съкращават бюджетните разходи, намаляват се трансферните плащания, увеличават се данъчните ставки и пенсии с цел да се задържи потребителското и инвестиционно търсене и да се охлади конюктурата.
Фискална политика стимулираща предлагането-„рейгономика”.
В края на 60-те години в САЩ се наблюдава упадък при либералните настроения и подем и утвърждаване на консервативните.Наблюдава се структурни преобразования в американската икономика, а именно: упадък на минната и стара промишленост и подем на нови отрасли на промишлеността, на нефтената и химическа промишленост , електронната промишленост, но преди всичко на предприятията в сферата на битовите услуги и производството на култура и образование.
Програмата за икономическа реформа на новоизбраният през 1980 г. президент Рейган е проста. Тя предвижда намаляване на данъците, ограничаване на държавните разходи, благоразумна монетарна политика за овладяване на ръста на цените и намаляване на регулациите и намесата на пазара.
В рамките на два мандата максималната ставка за данъка върху личните доходи е намалена от 70% на 28%. Намаляват се и по-ниските ставки. Данъчната скала се индексира с инфлацията, което премахва порочната практика ефективната данъчна тежест да нараства само заради обезценката на парите. Ставката по корпоративния данък е намалена от 48% на 34%. Същевременно данъчното законодателство е опростено, като са премахнати множество “вратички”, използвани от политически-облагодетелствани бизнесмени за заобикаляне на данъчното облагане. Противно на всеобщото разбиране, данъчната тежест спада най-много за хората с най-ниски доходи – с 263% за 20-те процента данъкоплатци с най-ниски доходи и с 64% за следващите 20 % данъкоплатци. Едновременно с това, най-богатите 1% плащат 28% от общите приходи по подоходния данък през 1988 г., при едва 18% през 1981 г.
Администрацията на Рейгън подкрепя рестриктивната политика на Федералния резерв, в резултат на която инфлацията бързо е сведена до равнища под 5%. Безработицата също намалява (до 5,4% в края на втория мандат), като това отхвърля по категоричен начин вярата, че заетостта може да се увеличава само експанзионистична парична политика.
На осмия ден от встъпването си в длъжност Рейгън премахва регулациите по производството, търговията и цените на петролни продукти. Противно на предсказанията на критиците, т.нар. “петролна криза” изчезва, опашки по бензиностанциите няма, а в продължение на двата мандата цената на петрола спада от 37 на 17 долара на барел. По-нататък следват дерегулация на телевизионното излъчване, телекомуникационните услуги, автомобилните превози, морския транспорт, банковото дело. Антитръстовите регулации са облекчени, което намалява общия риск за правене на бизнес.
Резултатите са очевидни до днес. От 1983 г. досега икономиката на САЩ отбелязва безпрецедентен растеж от средно 3,5% на година. Инфлацията и безработицата едновременно са на ниско ниво. Американската икономика е технологичен лидер на глобалния пазар. Производителността на труда в промишлеността при управлението на Рейгън расте с 3,8% на година – рекорд за мирно време!
Стопанските реформи на Рейгън – т.нар. “рейгъномика” – имат и друго име: “икономика на предлагането”. Тя се крепи на разбирането, че богатството, преди да бъде разпределено и консумирано, трябва да бъде произведено. Създаването на богатство не е автоматичен процес, а напротив – зависи от стимулите на спестителите, инвеститорите и работниците. Затова правителството трябва да намали данъците и административната намеса в бизнеса. Проспериращият бизнес създава растеж, ниска безработица и повишаване на жизнения стандарт.
Икономическата политика на администрацията на Рейгън, получила наименование “рейгъномика”, включва в себе си:
• Курс за снижаване данъците и предоставяне на корпорациите данъчни и други облекчения, с цел стимулиране на капиталовложенията, преди всичко в наукоенергоемки отрасли на промишлеността;
• Ограничаване на ръста на правителствените разходи за социални нужди;
• Отслабване на държавните регламенти (дерегулиране) на предприемаческата дейност (съкращаване на правилата, изискванията към производствената и търговската дейност и т.н.)
• Провежда курс на парично-кредитна политика, насочена към преодоляване на инфлрацията и осъществяване изпълнение на правителствената икономическа програма на правителството.
ДИНАМИКА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА АКТИВНОСТ, РАСТЕЖ, ИНФЛАЦИЯ, БЕЗРАБОТИЦА
БЕЗРАБОТИЦА
В най-общ смисъл за заети се считат всички лица, занимаващи се с обществено полезен труд, незавсимо дали срещу него получават възнаграждение или не. В по-тесен смисъл, заетостта се определя от всички лица, които срещу труда си получават определено възнаграждение. Заетостта се намира в непосредствена зависимост от качествените и количествените характеристики на трудовите ресурси. Трудовите ресурси обхващат населението на една страа в трудоспособна възраст и показват какъв е потенциалът на работната сила на държавата. Заетостта от своя страна показва степента на използване на този потенциал. Заетостта се разделя на няколко вида:
- пълна заетост - безработните са в рамките на нормалните граници
- непълна заетост - безработицата е извън рамките на нормалното си равнище
- рационална - оптимално използване на заетите за дълъг период от време
- нерационална - когато равнището на безработицата излиза извън рамките на естествената си норма, но ефективността на труда на заетите е стигнала максималните си предели при определено технологично равнище.
Безработицата е социално явление при което част от труспособното население не получава доход за труда си за определен период от време. Това са хора, които са способни да бъдат наети, да организират собствен бизнес и активно търсещи работа. Нормата на безработица показва именно каква част от трудоспособното население не получава доходи от труд.
Два лагера обясняват безработицата по два различни начина. Според закона на Оукън безработицата е в следствие на равнището на реалния БВП, което е под потенциалните възможности на икономиката. Кейнс от своя страна пък дава друго обяснение на безработицата. Обемът на заетостта той свързва с ефективното съвкупно търсене, а безработицата с недостатъчните разходи на общестовот. Ето защо неговото предложение за подобряване на ситуацията е да се увеличат правителствените разходи, което ще измести кривата на търсене надясно, съответно ще намали безработицата.
Безработицата обаче, трябва да бъде погледната и през очите на самата работна сила. В зависимост от това безработицата се дели на:
- доброволна - работниците отхвърлят предложената работа, очаквайки по-добра или от чиста проба мързел.
- принудителна - дори и да желаят да продават работната си сила не намират работа - свит пазар на труд
В зависимост от факторите, които пораждат безработицата, тя се дели на текуща, структурна и циклична.
За естествено ниво на безработица се говори тогава, когато факторите влияещи върху повишаването и намаляването на безработицата са в равновесие. Естественото равнище на безработица се формира от безработни, които са такива поради причини извън цикъла. Пак то показва и каква може да бъде максималната заетост, съответстваща на потенциалното производство. Естественото равнище е отражение на текущата и структурната безработица.
Ако заетостта е по-голяма от ефективната, доходите от работна заплата превишават доходите от обема на потенциалното производство и така се получава инфлационна спирала. Така стигаме до извода, че естественото равнище на безработицата всъщност е равновесие на силите, които контролират динамиката на цените и инфлационнотот равнище на заплатите. Защото, когато икономиката не може да създаде достатъчно работни места за всички, които искат да работят, БВП изостава и се започва целият този процес наново.
Законът на Оукън гласи - ако фактическото равнище на безработицата превишава естественото с 1 %, то БНП изостава с 2,5% от потенциалния си обем.
За да не се стига до крайни тежки последствия за безработните от дългия период на безработица, в който се намират, се намесва държавата, която осигурява определена социална защита за тази част от населението. Тя се състои в:
- законодателно легализира нови видове полезна заетост
- създава ефективни системи за подготовка и преподготовка на работната сила
- осигурява средства от държавния бюджет или по други финансови пътища за компенсиране на безработните.
ИНФЛАЦИЯ
Инфлацията е процес на повишаване равнището на цените при което парите се обезценяват. Тя променя съотношението пари-стока и се характеризира с обезценяване на паричната единица. Годишния темп на инфлация се определя с процентното изменение на индекса на цените от текущата година в сравнение с предходната. Изчисляването на инфлацията показва практически, че тя достига опредлена критична точка, когато скоростта на обръщение на парите е увеличена, спрямо нарастването на БНП. Критичната точка на инфлация се характеризира с това, че започвайки от даден момент, независимо от по-големия обем пари, който потребителите получават, те могат да се сдобият с по-малко блага, отколкото в предходния период.
Съществуват няколко теории за инфлацията.
1. Теория за инфлацията като паричен феномен
Щом съвкупното предлагане е нееластично, то цените могат да се променят в следствие изместване кривата на съвкупното търсене в резултат от нови пари в обръщение. Икономическият растеж е следствие от увеличената ефективност на производствените фактори. Това означава, че кривата на съвкупното търсене не е еластична, а се премества надясно. Това е формулата на Фишер - M.V=P.Q. За да не се допуска да се появи инфлация, което да бъде следствие от увеличената парична емисия, то самата емисия трябва да бъде ограничена, да не се допуска бюджетния дефицит да бъде покриван с печатането на нови пари.
2. Теория за инфлацията от гледна точка на търсенето
Когато съвкупното търсене превишава възможностите на икономиката да увеличи съвкупното предлагане, то търсенето увеличава цените. Теорията за инфлацията като следствие от съвкупното търсене се разглежда чрез два модела - класически и кейнсиянски. При класическия модел икономиката винаги е в състояние на пълна заетост, докато при кейнсиянския обемът на производството и на заетостта могат да растат без да се променят цените до момента, в който икономиката не достигне пълната си заетост. Когато икономиката е в състояние на пулна заетост, всяко повишаване на съвкупното търсене води до повишаване на инфлацията, защото количестовто на парите не може да се увеличи. - demand-pull inflation
3. Инфлация като следствие на разходите.
В резултат на увеличените разходи, съвкупното предлагане се съкращава, а цените се покачват, независимо, че икономиката е далеч под потенциалното си равнище. Причините за това са:
- монополът на профсъюзите
- монополът на големия бизнес
- увеличение цените на суровините и горивата
Всяко увеличение на цените на производствените фактори води до спад в съвкупното предлагане. Може да бъде дори инфлация от ръст в работната заплата.
До момента говорихме за различните причини, предизвикващи инфлация. Сега е време да поговорим за различните видове инфлация и за гледната точка от която ги разграничаваме.
В зависимост от темпа на инфлация тя се дели на:
- умерена - увеличение на цените до 10% на година
- галопираща - увеличение на цените до 200% на година
- хиперинфлация - астрономическо нарастване както на цените, така и на парите в обръщение
В момента България е в период на галопираща инфлация с предпоставки тя да се превърне в хиперинфлация в следствие на големия интерес към покупка на недвижими имоти и нарастващия бюджетен дефицит, който "умно" се покрива с емитирането на нови пари. /ежедневно/
В зависимост от определящия фактор за възникване инфлацията бива:
- банкова
- пазарна институция
- импортна
В България в момента инфлацията е банкова, тъй като банките са тези, които предоставят все по-голям ипотечни, потребителски, бизнес и други кредити, които носят след себе си нуждата от все по-голямо количество пари в обръщение.
Според последиците за икономиката инфлацията е:
- балансиарана - контролируема, икономиката се адаптира към промяната в цените
- небалансирана - икономиката не може да се адптира към новите цени.
Познайте кой вид инфлация наблюдаваме в България. Дааа. Именно втория. И тъй като икономиката не може да се адаптира към новите цени, тя не спира да ги променя. Докога ли?
Според предвидимостта на стопанските субекти икономиката бива:
- антиципирана - предвидима
- неантиципирана - непредвидима
- инерционна - очаквана на базата на тенденции от минали години
Най-добрият модел за инфлация е умерена, балансирана, антиципирана. Нищо общо с инфлацията действаща в България в момента.
Последиците от инфлацията са както икономически, така и социални. И докато при икономическите те могат да са с положителен или отрицателн характер, при социалните последиците винаги са отрицателни. При стопанските обекти, там където са предвидени да действат икономически регулатори, повишението на цените има благоприятно влияние върху структурното усъвършенстване на икономиката. Бедата на инфлацията не е в увеличението на цените, а в неравностойносто положение, в което в един момент са поставени цените и личният доход. Хората се нуждаят от пари, за да живеят и се обръщат към държавата, която от своя страна, за да може да отговори на техните нужди или издава нови емисии пари или прибягва до външни заеми, което само по себе си задълбочава инфлацията. Изменя се мотивацията и производителността на труда, увеличава се безработицата, което само влошава благосъстоянието на хората, особено тези с фиксирани доходи. Непредвидената инфлация е изгодна за дебиторите и пагубна за кредиторите. Тя намалява реалната стойност на активите с фиксирана стойност, като същеврменно увеличава стойността на недвижимото имущество. Последиците от инфлацията в сферата на преразпредлението възникват независимо от целите и ценностите на населението. Последиците от инфлацията са - неувереност и нежелание за дълготрайни инвестиции, повишена хазартност на икономиката, спад в покупателната способност на паричните знаци, влошаващо се социално икономическо положение на хората и то най-вече на тези с фиксирани доходи.
Равнището на безработица може да се намали само ако се увеличи темпът на инфлация и обратно.
КРИВА НА ФИЛИПСКривата на Филипс е един от онези мултифункционални инструменти използвани в икономиката, който отразява едновремнно съотношението между годишните темпове на безработица, инфлация, цени и работна заплата. Намаляването на безработицата се съпровожда с увеличаване на цените и на работната заплата. Изходната теза на Филипс е, че когато търсенето на стоки и услуги превишава предлагането, цените им се увеличават. Когато търсенето на работна сила расте в условията на ниска безработица, работната заплата расте и обратно. Кривата дава съотношенията между равнищата на безработица и инфлация. С нея се показва, че равнището на инфлация може да се понижи, ако се увеличи безработицата и обратно. Колкото по-стръмна е кривата, толкова по-ниска цена се плаща за съкращаване на инфлацията.
Показателите за измерване на икономическа активност са следните:
- икономически растеж - процентното изменение в равнището на икономическа активност - реален БВП
- оценка на икономически растеж - икономическия темп на развитие се сравнява с домогравските показатели или равнището на икономическо развитие на страната.
- нулевият растеж е приемлив само за равитите страни тези с домографски прираст. Попринцип е неприемлив за развиващите се страни в това число и България.
- устойчив растеж - нарастване на БНП от собствени източници
- растеж без развите / развитие в застой :) / - растеж на БНП без да се увеличава покупателната сила на населението. Проявява се при използване на квалифициран труд от чужди източници или при поризводство за износ.
По отношение на инфлацията, кривата на Филипс регистрира всяко повишаване на общото равнище на цените в икономиката. Инфлацията се изучава чрез дефлатора на националната икономика. Инфлацията се използва като инструмент при:
- стимулиране на износа при външна задлъжнчлост
- преразпределение на доходите - обезценката на валутата води до масирана инфлация от кретори към дебитори, от производители към търговци. Пълзящата инфлация стимулира производството, ако има инфлационен процес, то той се отразява във валутния курс. Галопиращата инфлация води до разстройване на пазара, а галопиращата инфлация до смяната на една ценова системас друга.
Като говорим за безработица, можем да кажем, че реципрочен показател на безработицата е нормата на заетостта. Нормата на безработицата се оценява спрямо естествената норма на безработица , която се определя от структурата на националната икономика. Естествената норма на безработица за текуща и структурна безработица в една икономика е винаги по-голяма от 0.
ВРЪЗКА МЕЖДУ ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПОКАЗАТЕЛИ
1. Правило на Оукън - всеки процентент пункт над естествената норма на безработица означава 3% соад от БНП и обратно.
2. Крива на Филипс - връзка между нормата на безработица и инфлация или, за да се намали безработицата с 1%, БНП трябва да се увеличи с 3%.
3. Връзка между нормата на инфлация и темп на икономически растеж - когато икономиката расте, увеличава се и инфлацията - единствено изключение прави стагфлацията / спад в производството + растеж на равнището на цените /
4. Бизнес цикъл - това е времето от началото на една криза до началото на другата. Може да се разгледа като форма на икономически растеж. Разликата между фактическия и потенциалния доход се нарича производствен разрив. Нормално е фактическия доход да е по-малък от потенциалния.
В най-общ смисъл за заети се считат всички лица, занимаващи се с обществено полезен труд, незавсимо дали срещу него получават възнаграждение или не. В по-тесен смисъл, заетостта се определя от всички лица, които срещу труда си получават определено възнаграждение. Заетостта се намира в непосредствена зависимост от качествените и количествените характеристики на трудовите ресурси. Трудовите ресурси обхващат населението на една страа в трудоспособна възраст и показват какъв е потенциалът на работната сила на държавата. Заетостта от своя страна показва степента на използване на този потенциал. Заетостта се разделя на няколко вида:
- пълна заетост - безработните са в рамките на нормалните граници
- непълна заетост - безработицата е извън рамките на нормалното си равнище
- рационална - оптимално използване на заетите за дълъг период от време
- нерационална - когато равнището на безработицата излиза извън рамките на естествената си норма, но ефективността на труда на заетите е стигнала максималните си предели при определено технологично равнище.
Безработицата е социално явление при което част от труспособното население не получава доход за труда си за определен период от време. Това са хора, които са способни да бъдат наети, да организират собствен бизнес и активно търсещи работа. Нормата на безработица показва именно каква част от трудоспособното население не получава доходи от труд.
Два лагера обясняват безработицата по два различни начина. Според закона на Оукън безработицата е в следствие на равнището на реалния БВП, което е под потенциалните възможности на икономиката. Кейнс от своя страна пък дава друго обяснение на безработицата. Обемът на заетостта той свързва с ефективното съвкупно търсене, а безработицата с недостатъчните разходи на общестовот. Ето защо неговото предложение за подобряване на ситуацията е да се увеличат правителствените разходи, което ще измести кривата на търсене надясно, съответно ще намали безработицата.
Безработицата обаче, трябва да бъде погледната и през очите на самата работна сила. В зависимост от това безработицата се дели на:
- доброволна - работниците отхвърлят предложената работа, очаквайки по-добра или от чиста проба мързел.
- принудителна - дори и да желаят да продават работната си сила не намират работа - свит пазар на труд
В зависимост от факторите, които пораждат безработицата, тя се дели на текуща, структурна и циклична.
За естествено ниво на безработица се говори тогава, когато факторите влияещи върху повишаването и намаляването на безработицата са в равновесие. Естественото равнище на безработица се формира от безработни, които са такива поради причини извън цикъла. Пак то показва и каква може да бъде максималната заетост, съответстваща на потенциалното производство. Естественото равнище е отражение на текущата и структурната безработица.
Ако заетостта е по-голяма от ефективната, доходите от работна заплата превишават доходите от обема на потенциалното производство и така се получава инфлационна спирала. Така стигаме до извода, че естественото равнище на безработицата всъщност е равновесие на силите, които контролират динамиката на цените и инфлационнотот равнище на заплатите. Защото, когато икономиката не може да създаде достатъчно работни места за всички, които искат да работят, БВП изостава и се започва целият този процес наново.
Законът на Оукън гласи - ако фактическото равнище на безработицата превишава естественото с 1 %, то БНП изостава с 2,5% от потенциалния си обем.
За да не се стига до крайни тежки последствия за безработните от дългия период на безработица, в който се намират, се намесва държавата, която осигурява определена социална защита за тази част от населението. Тя се състои в:
- законодателно легализира нови видове полезна заетост
- създава ефективни системи за подготовка и преподготовка на работната сила
- осигурява средства от държавния бюджет или по други финансови пътища за компенсиране на безработните.
ИНФЛАЦИЯ
Инфлацията е процес на повишаване равнището на цените при което парите се обезценяват. Тя променя съотношението пари-стока и се характеризира с обезценяване на паричната единица. Годишния темп на инфлация се определя с процентното изменение на индекса на цените от текущата година в сравнение с предходната. Изчисляването на инфлацията показва практически, че тя достига опредлена критична точка, когато скоростта на обръщение на парите е увеличена, спрямо нарастването на БНП. Критичната точка на инфлация се характеризира с това, че започвайки от даден момент, независимо от по-големия обем пари, който потребителите получават, те могат да се сдобият с по-малко блага, отколкото в предходния период.
Съществуват няколко теории за инфлацията.
1. Теория за инфлацията като паричен феномен
Щом съвкупното предлагане е нееластично, то цените могат да се променят в следствие изместване кривата на съвкупното търсене в резултат от нови пари в обръщение. Икономическият растеж е следствие от увеличената ефективност на производствените фактори. Това означава, че кривата на съвкупното търсене не е еластична, а се премества надясно. Това е формулата на Фишер - M.V=P.Q. За да не се допуска да се появи инфлация, което да бъде следствие от увеличената парична емисия, то самата емисия трябва да бъде ограничена, да не се допуска бюджетния дефицит да бъде покриван с печатането на нови пари.
2. Теория за инфлацията от гледна точка на търсенето
Когато съвкупното търсене превишава възможностите на икономиката да увеличи съвкупното предлагане, то търсенето увеличава цените. Теорията за инфлацията като следствие от съвкупното търсене се разглежда чрез два модела - класически и кейнсиянски. При класическия модел икономиката винаги е в състояние на пълна заетост, докато при кейнсиянския обемът на производството и на заетостта могат да растат без да се променят цените до момента, в който икономиката не достигне пълната си заетост. Когато икономиката е в състояние на пулна заетост, всяко повишаване на съвкупното търсене води до повишаване на инфлацията, защото количестовто на парите не може да се увеличи. - demand-pull inflation
3. Инфлация като следствие на разходите.
В резултат на увеличените разходи, съвкупното предлагане се съкращава, а цените се покачват, независимо, че икономиката е далеч под потенциалното си равнище. Причините за това са:
- монополът на профсъюзите
- монополът на големия бизнес
- увеличение цените на суровините и горивата
Всяко увеличение на цените на производствените фактори води до спад в съвкупното предлагане. Може да бъде дори инфлация от ръст в работната заплата.
До момента говорихме за различните причини, предизвикващи инфлация. Сега е време да поговорим за различните видове инфлация и за гледната точка от която ги разграничаваме.
В зависимост от темпа на инфлация тя се дели на:
- умерена - увеличение на цените до 10% на година
- галопираща - увеличение на цените до 200% на година
- хиперинфлация - астрономическо нарастване както на цените, така и на парите в обръщение
В момента България е в период на галопираща инфлация с предпоставки тя да се превърне в хиперинфлация в следствие на големия интерес към покупка на недвижими имоти и нарастващия бюджетен дефицит, който "умно" се покрива с емитирането на нови пари. /ежедневно/
В зависимост от определящия фактор за възникване инфлацията бива:
- банкова
- пазарна институция
- импортна
В България в момента инфлацията е банкова, тъй като банките са тези, които предоставят все по-голям ипотечни, потребителски, бизнес и други кредити, които носят след себе си нуждата от все по-голямо количество пари в обръщение.
Според последиците за икономиката инфлацията е:
- балансиарана - контролируема, икономиката се адаптира към промяната в цените
- небалансирана - икономиката не може да се адптира към новите цени.
Познайте кой вид инфлация наблюдаваме в България. Дааа. Именно втория. И тъй като икономиката не може да се адаптира към новите цени, тя не спира да ги променя. Докога ли?
Според предвидимостта на стопанските субекти икономиката бива:
- антиципирана - предвидима
- неантиципирана - непредвидима
- инерционна - очаквана на базата на тенденции от минали години
Най-добрият модел за инфлация е умерена, балансирана, антиципирана. Нищо общо с инфлацията действаща в България в момента.
Последиците от инфлацията са както икономически, така и социални. И докато при икономическите те могат да са с положителен или отрицателн характер, при социалните последиците винаги са отрицателни. При стопанските обекти, там където са предвидени да действат икономически регулатори, повишението на цените има благоприятно влияние върху структурното усъвършенстване на икономиката. Бедата на инфлацията не е в увеличението на цените, а в неравностойносто положение, в което в един момент са поставени цените и личният доход. Хората се нуждаят от пари, за да живеят и се обръщат към държавата, която от своя страна, за да може да отговори на техните нужди или издава нови емисии пари или прибягва до външни заеми, което само по себе си задълбочава инфлацията. Изменя се мотивацията и производителността на труда, увеличава се безработицата, което само влошава благосъстоянието на хората, особено тези с фиксирани доходи. Непредвидената инфлация е изгодна за дебиторите и пагубна за кредиторите. Тя намалява реалната стойност на активите с фиксирана стойност, като същеврменно увеличава стойността на недвижимото имущество. Последиците от инфлацията в сферата на преразпредлението възникват независимо от целите и ценностите на населението. Последиците от инфлацията са - неувереност и нежелание за дълготрайни инвестиции, повишена хазартност на икономиката, спад в покупателната способност на паричните знаци, влошаващо се социално икономическо положение на хората и то най-вече на тези с фиксирани доходи.
Равнището на безработица може да се намали само ако се увеличи темпът на инфлация и обратно.
КРИВА НА ФИЛИПСКривата на Филипс е един от онези мултифункционални инструменти използвани в икономиката, който отразява едновремнно съотношението между годишните темпове на безработица, инфлация, цени и работна заплата. Намаляването на безработицата се съпровожда с увеличаване на цените и на работната заплата. Изходната теза на Филипс е, че когато търсенето на стоки и услуги превишава предлагането, цените им се увеличават. Когато търсенето на работна сила расте в условията на ниска безработица, работната заплата расте и обратно. Кривата дава съотношенията между равнищата на безработица и инфлация. С нея се показва, че равнището на инфлация може да се понижи, ако се увеличи безработицата и обратно. Колкото по-стръмна е кривата, толкова по-ниска цена се плаща за съкращаване на инфлацията.
Показателите за измерване на икономическа активност са следните:
- икономически растеж - процентното изменение в равнището на икономическа активност - реален БВП
- оценка на икономически растеж - икономическия темп на развитие се сравнява с домогравските показатели или равнището на икономическо развитие на страната.
- нулевият растеж е приемлив само за равитите страни тези с домографски прираст. Попринцип е неприемлив за развиващите се страни в това число и България.
- устойчив растеж - нарастване на БНП от собствени източници
- растеж без развите / развитие в застой :) / - растеж на БНП без да се увеличава покупателната сила на населението. Проявява се при използване на квалифициран труд от чужди източници или при поризводство за износ.
По отношение на инфлацията, кривата на Филипс регистрира всяко повишаване на общото равнище на цените в икономиката. Инфлацията се изучава чрез дефлатора на националната икономика. Инфлацията се използва като инструмент при:
- стимулиране на износа при външна задлъжнчлост
- преразпределение на доходите - обезценката на валутата води до масирана инфлация от кретори към дебитори, от производители към търговци. Пълзящата инфлация стимулира производството, ако има инфлационен процес, то той се отразява във валутния курс. Галопиращата инфлация води до разстройване на пазара, а галопиращата инфлация до смяната на една ценова системас друга.
Като говорим за безработица, можем да кажем, че реципрочен показател на безработицата е нормата на заетостта. Нормата на безработицата се оценява спрямо естествената норма на безработица , която се определя от структурата на националната икономика. Естествената норма на безработица за текуща и структурна безработица в една икономика е винаги по-голяма от 0.
ВРЪЗКА МЕЖДУ ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПОКАЗАТЕЛИ
1. Правило на Оукън - всеки процентент пункт над естествената норма на безработица означава 3% соад от БНП и обратно.
2. Крива на Филипс - връзка между нормата на безработица и инфлация или, за да се намали безработицата с 1%, БНП трябва да се увеличи с 3%.
3. Връзка между нормата на инфлация и темп на икономически растеж - когато икономиката расте, увеличава се и инфлацията - единствено изключение прави стагфлацията / спад в производството + растеж на равнището на цените /
4. Бизнес цикъл - това е времето от началото на една криза до началото на другата. Може да се разгледа като форма на икономически растеж. Разликата между фактическия и потенциалния доход се нарича производствен разрив. Нормално е фактическия доход да е по-малък от потенциалния.
НАЦИОНАЛЕН ПАЗАР. РАВНИЩЕ НА ИКОНОМИЧЕСКАТА АКТИВНОСТ.
1.Брутен нацинален продукт – проблеми и начини на измерване.
2.Производни на брутния национален продукт /БНП/.
3.Потенциален (номинален) и фактически (реален) БНП.
Мярката от националната статистика за икономическа активност се нарича БВП. БВП – това е сумата от пазарната стойност на всички крайни стоки и услуги произведени в икономиката за една година. Крайни стоки – всички стоки, които са напуснали сферата на производството и отиват в потребление; стоки които се използват за крайно потребление, натрупване или износ. Резиденти на дадена страна са всички икономически субекти, независимо от националната им принадлежност и гражданство, които имат икономически интереси на икономическата територия на дадена страна (т.е. занимават се с производство или живеят в дадена страна не по-малко от 1 година). БВП се измерва чрез производството, разходите или доходите. БВП е показател за обема на производство. Основните проблеми при измерването му като определен размер продукция се свежда до следното: трябва да се избегне двойното пресмятане на част от произведеното. Затова се използва добавената стойност (оскъпяването) – това е сумата, с която нараства стойността на стоката на всеки етап от производството. (Това е разликата между стойността на произведеното и вложеното за производството). БВП се получава, като общата сума от добавената стойност, създадена на всички стадии от производството на крайната продукция. Трябва да се има предвид, че БВП се измерва по пазарни цени – т.е. той може да нараства или като физически обем на произведените стоки и услуги, или по стойност, вследствие на нарастването на цените. За да определим причината за промените с БВП въвеждаме агрегатите - номинален БВП и реален БВП.
номинален БВП – произведеното през даден период, изразено в цени от същия период (по текущи цени);
реален БВП – измерва промените във физическия обем на производството през различни периоди, като оценява произведените стоки и услуги в даден период чрез цени от друг минал период. Или това е стойността на произведеното по съпоставими цени – цени от предишна година, която е приета за базова.
БВП номинален = P.Q – това са цените на всички стоки по физическия обем производство.
БВП номинален (P.Q)
БВП реален =
Индекс на цените
Индекс на цените – това е показател за изменение на цените за текущата година.
Пазарните цени включват косвените данъци и акцизите. Някой услуги, които не получават пазарна цена, не могат да се измерят и не се включват в БВП – такива са услугите на държавната администрация. Продажбите също не се включват в БВП, но услугите за тези продажби се включват. БВП е труден за измерване, но той си остава основния показател за равнището на икономическото развитие на всяка страна.
БВП като поток от разходи
От гледна точка на използването си БВП включва потреблението, инвестициите, правителствените покупки, чистия износ (при отворена икономика). Това са разходите направени за нашето производство от домакинствата, фирмите, правителството и чужденците през съответния период.
AD = Q + I + G + NX
AD – разходи (съвкупно търсене)
C – личното потребление – това са разходите на домакинствата за стоки и услуги. Това са стоките за текущо и дългосрочно потребление. Личното потребление има най-голям относителен дял в БВП 2/3 и повече (в развитите страни почти ¾ от него се пада на услугите). Особено чувствителни към икономическата динамика са покупките на стоки за дълготрайна употреба, а най-стабилно е поведението на стоките за текущо потребление.
I – инвестициите са разходите на фирмите за оборудване, машини и съоръжения, както и стоковите им запаси. Стоковите запаси се формират от произведените, но непродадени стоки през разглеждания период. Към инвестициите се отнасят и сградния фонд – производствени, административни и жилищни сгради. Инвестициите заемат 11-18% от БВП, а амортизациите заемат най-голямата част от инвестициите.
Според предназначението си инвестициите биват:
амортизации – това са разходи за поддържане на съществуващ капитал.
чисти инвестиции – разходи за увеличаване на съществуващ капитал.
Според материално веществената форма инвестициите биват:
сгради, инсталации, съоръжения,
машини, апарати, инструменти,
стоково-материални запаси.
Според причината за възникването биват:
автоматични – такива, които не зависят от дохода , а от извън икономически фактори;
производни – те са функция на дохода (лихвения %).
G - правителствени покупки – това са разходи за стоки и услуги, направени от правителството и от органите на местната власт. Размерът им зависи от политиката на държавата.
NX - чистия износ - чистия износ е разликата между износа и вноса. Зависи от фактори в страната и извън нея. Когато износа е по-голям от вноса имаме положителен NX и имаме положително салдо по търговския баланс. Когато вноса е по-голям от износа имаме отрицателенNX и имаме търговски дефицит.
Разликата между вноса и износа се нарича остатък от външни спестявания – NX.
Производни на БВП.
БВП като поток от доходи (като функция на дохода). Разходите не са равни на доходите, защото фирмите преди да превърнат постъпленията си в доходи правят отчисления за косвени данъци, амортизации, за социални фондове, за не разпределени печалби и затова възникват следните агрегати.
Национален доход (NI) – разликата между чистия национален продукт, чистия вътрешен продукт – ЧВП и косвените данъци.
чист вътрешен продукт – това е разликата между БВП и амортизациите (а). Понеже амортизациите в национален мащаб не могат да се изчислят, те се изчисляват чрез ЧВП.
БВП – ЧВП = а
личен доход (ЛД) – получава се като към националния доход прибавим осигурителните плащания, които правят работодателите и извадим не разпределената печалба на фирмите и личните осигурителни вноски.
личен разполагаем доход (YД) – образува се, като от личния доход извадим преките данъци и прибавим трансферните платежи.
БНП – брутен национален продукт
БНП = БВП + доходи от задгранична икономическа дейност
БНП – представлява общия размер на доходите направени от една държава
БВП – продукцията създадена в една държава.
БВП се използва за международни сравнения, като се взема БВП на глава от населението в долари по паритета на покупателната стойност на валутата.
спестяванията – са равни на дохода минус потреблението.
Частните спестявания (Sp) - са равни на личния разполагаем доход минус потреблението.
Правителствени спестявания (Sg) - образуват се като разлика между приходите на правителството (данъчните постъпления минус трансферните плащания) и неговите разходи за стоки и услуги.
Ако приходите надхвърлят разходите – формира се „+” салдо в държавния бюджет, ако разходите надхвърлят приходите – имаме бюджетен дефицит. Общата сума на спестяванията S е равна на дохода Y намален с потреблението С, правителствените покупки G и потреблението на чужденците NX.
2.Производни на брутния национален продукт /БНП/.
3.Потенциален (номинален) и фактически (реален) БНП.
Мярката от националната статистика за икономическа активност се нарича БВП. БВП – това е сумата от пазарната стойност на всички крайни стоки и услуги произведени в икономиката за една година. Крайни стоки – всички стоки, които са напуснали сферата на производството и отиват в потребление; стоки които се използват за крайно потребление, натрупване или износ. Резиденти на дадена страна са всички икономически субекти, независимо от националната им принадлежност и гражданство, които имат икономически интереси на икономическата територия на дадена страна (т.е. занимават се с производство или живеят в дадена страна не по-малко от 1 година). БВП се измерва чрез производството, разходите или доходите. БВП е показател за обема на производство. Основните проблеми при измерването му като определен размер продукция се свежда до следното: трябва да се избегне двойното пресмятане на част от произведеното. Затова се използва добавената стойност (оскъпяването) – това е сумата, с която нараства стойността на стоката на всеки етап от производството. (Това е разликата между стойността на произведеното и вложеното за производството). БВП се получава, като общата сума от добавената стойност, създадена на всички стадии от производството на крайната продукция. Трябва да се има предвид, че БВП се измерва по пазарни цени – т.е. той може да нараства или като физически обем на произведените стоки и услуги, или по стойност, вследствие на нарастването на цените. За да определим причината за промените с БВП въвеждаме агрегатите - номинален БВП и реален БВП.
номинален БВП – произведеното през даден период, изразено в цени от същия период (по текущи цени);
реален БВП – измерва промените във физическия обем на производството през различни периоди, като оценява произведените стоки и услуги в даден период чрез цени от друг минал период. Или това е стойността на произведеното по съпоставими цени – цени от предишна година, която е приета за базова.
БВП номинален = P.Q – това са цените на всички стоки по физическия обем производство.
БВП номинален (P.Q)
БВП реален =
Индекс на цените
Индекс на цените – това е показател за изменение на цените за текущата година.
Пазарните цени включват косвените данъци и акцизите. Някой услуги, които не получават пазарна цена, не могат да се измерят и не се включват в БВП – такива са услугите на държавната администрация. Продажбите също не се включват в БВП, но услугите за тези продажби се включват. БВП е труден за измерване, но той си остава основния показател за равнището на икономическото развитие на всяка страна.
БВП като поток от разходи
От гледна точка на използването си БВП включва потреблението, инвестициите, правителствените покупки, чистия износ (при отворена икономика). Това са разходите направени за нашето производство от домакинствата, фирмите, правителството и чужденците през съответния период.
AD = Q + I + G + NX
AD – разходи (съвкупно търсене)
C – личното потребление – това са разходите на домакинствата за стоки и услуги. Това са стоките за текущо и дългосрочно потребление. Личното потребление има най-голям относителен дял в БВП 2/3 и повече (в развитите страни почти ¾ от него се пада на услугите). Особено чувствителни към икономическата динамика са покупките на стоки за дълготрайна употреба, а най-стабилно е поведението на стоките за текущо потребление.
I – инвестициите са разходите на фирмите за оборудване, машини и съоръжения, както и стоковите им запаси. Стоковите запаси се формират от произведените, но непродадени стоки през разглеждания период. Към инвестициите се отнасят и сградния фонд – производствени, административни и жилищни сгради. Инвестициите заемат 11-18% от БВП, а амортизациите заемат най-голямата част от инвестициите.
Според предназначението си инвестициите биват:
амортизации – това са разходи за поддържане на съществуващ капитал.
чисти инвестиции – разходи за увеличаване на съществуващ капитал.
Според материално веществената форма инвестициите биват:
сгради, инсталации, съоръжения,
машини, апарати, инструменти,
стоково-материални запаси.
Според причината за възникването биват:
автоматични – такива, които не зависят от дохода , а от извън икономически фактори;
производни – те са функция на дохода (лихвения %).
G - правителствени покупки – това са разходи за стоки и услуги, направени от правителството и от органите на местната власт. Размерът им зависи от политиката на държавата.
NX - чистия износ - чистия износ е разликата между износа и вноса. Зависи от фактори в страната и извън нея. Когато износа е по-голям от вноса имаме положителен NX и имаме положително салдо по търговския баланс. Когато вноса е по-голям от износа имаме отрицателенNX и имаме търговски дефицит.
Разликата между вноса и износа се нарича остатък от външни спестявания – NX.
Производни на БВП.
БВП като поток от доходи (като функция на дохода). Разходите не са равни на доходите, защото фирмите преди да превърнат постъпленията си в доходи правят отчисления за косвени данъци, амортизации, за социални фондове, за не разпределени печалби и затова възникват следните агрегати.
Национален доход (NI) – разликата между чистия национален продукт, чистия вътрешен продукт – ЧВП и косвените данъци.
чист вътрешен продукт – това е разликата между БВП и амортизациите (а). Понеже амортизациите в национален мащаб не могат да се изчислят, те се изчисляват чрез ЧВП.
БВП – ЧВП = а
личен доход (ЛД) – получава се като към националния доход прибавим осигурителните плащания, които правят работодателите и извадим не разпределената печалба на фирмите и личните осигурителни вноски.
личен разполагаем доход (YД) – образува се, като от личния доход извадим преките данъци и прибавим трансферните платежи.
БНП – брутен национален продукт
БНП = БВП + доходи от задгранична икономическа дейност
БНП – представлява общия размер на доходите направени от една държава
БВП – продукцията създадена в една държава.
БВП се използва за международни сравнения, като се взема БВП на глава от населението в долари по паритета на покупателната стойност на валутата.
спестяванията – са равни на дохода минус потреблението.
Частните спестявания (Sp) - са равни на личния разполагаем доход минус потреблението.
Правителствени спестявания (Sg) - образуват се като разлика между приходите на правителството (данъчните постъпления минус трансферните плащания) и неговите разходи за стоки и услуги.
Ако приходите надхвърлят разходите – формира се „+” салдо в държавния бюджет, ако разходите надхвърлят приходите – имаме бюджетен дефицит. Общата сума на спестяванията S е равна на дохода Y намален с потреблението С, правителствените покупки G и потреблението на чужденците NX.
ВИДОВЕ ПАЗАРНИ СТРУКТУРИ
Характеристика на пазарна структура. Пазар на съвършената конкуренция. Несъвършена конкуренция: монопол, олигопол и монополистическа конкуренция.
Търсенето и предлагането са две основни променливи на пазарната икономика. При измененията в търсенето и предлагането се задействат съответните механизми на пазара. Съществена част от този механизъм заема конкуренцията.
Пазарната структура е характеристика на пазара, която включва броя на продавачите и купувачите, степента, в която се различават продуктите, произведени от различни фирми и бариерите за навлизане в отрасъла.
Конкуренцията като съперничество между икономическите агенти има своето значение за развитието на икономиката. Ползата за обществото най-често се изразява във формите на една равновесна цена, която да задоволява интересите на предлагащите и тарсещите. За целта фирмите непрекъснато обновяват своите технологии, усъвършенстват производството, повишават квалификацията и др.Така конкуренцията се явява мощен двигател за техническия, икономическия и социален прогрес в обществото.
Освен това конкуренцията крие в себе си и множество опасности. Те възникват поради невъзможността да се водят равноправнии взаимоизгодни преговори между фирми, доставчици и клиенти. Различните конкурентни ситуации предполагат и различни пазарни структури, като основните са съвършена конкуренция, монополистична конкуренция, олигопол и монопол.
Исторически и логически съвършената конкуренция е първата форма на пазарна структура. Съвърш.конк. е такъв модел на конк., при който голям брой малки и средни фирми се съревнонават помежду си при производството на една и съща еднородна продукция в условията на свободен достъп до пазара. Характерно за този тип конк. е наличието на голям брой независимо действащи един от друг продавачи и купувачи. Друга характ. черта е свободния достъп до всеки отрасъл и пазар и свободно влизане и излизане от тях. Основните предимства на съвърш.конк. са свързани с автономност на производството и пазара. Икономическата свобода за вземане на решения е едно от най големите предимства на съв.конк. Друго основно предимство е рационалното и ефективно използване на ресурсите. Наличието на еднородна продукция е друго важно преимущество на съвърш.конкуренция.
Наред с предимствата обаче се наблюдават и редица недостатъци, свързани с неразумно използване на стратегически суровини, замърсяване на околната среда. Друг важен недостатък е свободния достъп до информация. В условията на съвърш.конкуренция за фирмите цената е наложена отвън, тя вече съществува. При съв.конкур. фирмата трябва да търси вътрешни резерви за максимизиране на своите пазарни позиции. Това ще бъде резултат от действието на два основни фактора от количиството стоки, предложени на пазара, и от разходите, направени за тяхното производство. В условията на съв.конк. обществената изгода от нейното проявление може да се търси в две главни посоки – ефективно разпределение на ресурсите между отделните производства и ефективно използване на ресурсите в самото производство.
Несъвършената конкуренция е закономерен резултат в икономическото развитие, произтичащ от неговата вътрешна логика. Тя съществува тогава, когато трайно се нарушават правилата на свободната конк., в резултат на което може да се влияе върху търсенето или предлагането. Като недостатък могат да се посочат следните основни моменти: за да не загубят своите предимства в дълъг срок, големите фирми са принудени да развиват интензивна рекламна дейност, чрез която да променят кривата на търсенето. Така несъв.конк. пречи за достигане границата на производствените възможности. В иконом.теория са разглеждат три основни форми на насъв.конк.: монополистична конкуренция, олигопол и чист монопол.
Монополът е пазарна структура, при която една единствена фирма представлява целия отрасъл. Тази фирма заема доминиращо място, като определя и контролира пазара. Чистият монопол води до създаване на особен вид иконом.отношения. В зависимост от начина, по който се установява чистия монопол, различаваме два основни вида: естествен и изкуствен. Това разделяне донякаде е условно, тъй като всички монополи са подложени на натиска на конкуренцията. В условията на пазарното стопанство може да съществува и т.нар монопсон. Монопсонът е пазар на едноличния купувач. В условията на чист монопол на пазара не съществува еднозначна функционална зависимост между цената и предлаганата стока. В условията на монополизъм пределните разходи са винаги по-ниски от пазарната цена. В зависимост от условията на пазара фирмата монополист може да прилага различни подходи при реализацията на своята продукция.
Друга форма на несъвърш.конкуренция е олигополът. Той е такава пазарна структура, при която на пазара в даден отрасъл има малко на брой, но големи продавачи, произвеждащи идентични или близко заместими продукти. Тази пазарна структура се характеризира с малък брой на фирмите в отрасъла. Друга характеристика на олигополът е стандартизирания или диференциран продукт. Олигопол, който произвежда стандар.продукти се нарича флуиден, а този който произвежда диференцирани - вискозен. При олигополът постоянно съществуват две сили. Едната от тях е общият интерес на фирмите да максимизират печалбите. Втората от тях, влияеща върху поведението на фимите в олигопола, е егоизмът на всеки продавач да максимизира своята печалба за сметка на др. Фирмите в един олигопол влизат в сложни връзки и взаимоотношения. Тайният олигопол е най-елементарния случай на олигопола.
Монополистичната конкуренция е такава пазарна структура, при която има многообразие на стоки и всяка фирма произвежда продукт,който е близак заместител на останалите фирми.
Между монопол. конкуренция и съвърш. конкуренция има много общи черти, като например много на брой купувачи и продавачи, отсъствие на значими бариери, прозрачност и пълна информация за пазара, що се отнася до цените и др. Онова, по което се различават е липсата на хомогенност на произвежданата продукция. Основните черти на монопол. конк. са сравнително голям брой на фирмите. Липсват тайни споразумения, поради големия брой фирми, който затруднява договарянето по между им. Друг белег е лесното влизане в отрасъла и диференциацията на продукта. При нея производството се осъществява при по–малко използване на производствените мощности в сравнение със съвърш.конк. При монопол.конк. нищо не гарантира на отделната фирма икономическа печалба. В случай, че има ниско пазарно търсене на нейната продукция, тя може да понесе загуби. В дълъг срок при моноп.конк. има възможност за навлизане на нови фирми в отрасъла, ако в него се реализират загуби. Фирмата трябва да произвежда близък, но не еднакъв продукт.
Търсенето и предлагането са две основни променливи на пазарната икономика. При измененията в търсенето и предлагането се задействат съответните механизми на пазара. Съществена част от този механизъм заема конкуренцията.
Пазарната структура е характеристика на пазара, която включва броя на продавачите и купувачите, степента, в която се различават продуктите, произведени от различни фирми и бариерите за навлизане в отрасъла.
Конкуренцията като съперничество между икономическите агенти има своето значение за развитието на икономиката. Ползата за обществото най-често се изразява във формите на една равновесна цена, която да задоволява интересите на предлагащите и тарсещите. За целта фирмите непрекъснато обновяват своите технологии, усъвършенстват производството, повишават квалификацията и др.Така конкуренцията се явява мощен двигател за техническия, икономическия и социален прогрес в обществото.
Освен това конкуренцията крие в себе си и множество опасности. Те възникват поради невъзможността да се водят равноправнии взаимоизгодни преговори между фирми, доставчици и клиенти. Различните конкурентни ситуации предполагат и различни пазарни структури, като основните са съвършена конкуренция, монополистична конкуренция, олигопол и монопол.
Исторически и логически съвършената конкуренция е първата форма на пазарна структура. Съвърш.конк. е такъв модел на конк., при който голям брой малки и средни фирми се съревнонават помежду си при производството на една и съща еднородна продукция в условията на свободен достъп до пазара. Характерно за този тип конк. е наличието на голям брой независимо действащи един от друг продавачи и купувачи. Друга характ. черта е свободния достъп до всеки отрасъл и пазар и свободно влизане и излизане от тях. Основните предимства на съвърш.конк. са свързани с автономност на производството и пазара. Икономическата свобода за вземане на решения е едно от най големите предимства на съв.конк. Друго основно предимство е рационалното и ефективно използване на ресурсите. Наличието на еднородна продукция е друго важно преимущество на съвърш.конкуренция.
Наред с предимствата обаче се наблюдават и редица недостатъци, свързани с неразумно използване на стратегически суровини, замърсяване на околната среда. Друг важен недостатък е свободния достъп до информация. В условията на съвърш.конкуренция за фирмите цената е наложена отвън, тя вече съществува. При съв.конкур. фирмата трябва да търси вътрешни резерви за максимизиране на своите пазарни позиции. Това ще бъде резултат от действието на два основни фактора от количиството стоки, предложени на пазара, и от разходите, направени за тяхното производство. В условията на съв.конк. обществената изгода от нейното проявление може да се търси в две главни посоки – ефективно разпределение на ресурсите между отделните производства и ефективно използване на ресурсите в самото производство.
Несъвършената конкуренция е закономерен резултат в икономическото развитие, произтичащ от неговата вътрешна логика. Тя съществува тогава, когато трайно се нарушават правилата на свободната конк., в резултат на което може да се влияе върху търсенето или предлагането. Като недостатък могат да се посочат следните основни моменти: за да не загубят своите предимства в дълъг срок, големите фирми са принудени да развиват интензивна рекламна дейност, чрез която да променят кривата на търсенето. Така несъв.конк. пречи за достигане границата на производствените възможности. В иконом.теория са разглеждат три основни форми на насъв.конк.: монополистична конкуренция, олигопол и чист монопол.
Монополът е пазарна структура, при която една единствена фирма представлява целия отрасъл. Тази фирма заема доминиращо място, като определя и контролира пазара. Чистият монопол води до създаване на особен вид иконом.отношения. В зависимост от начина, по който се установява чистия монопол, различаваме два основни вида: естествен и изкуствен. Това разделяне донякаде е условно, тъй като всички монополи са подложени на натиска на конкуренцията. В условията на пазарното стопанство може да съществува и т.нар монопсон. Монопсонът е пазар на едноличния купувач. В условията на чист монопол на пазара не съществува еднозначна функционална зависимост между цената и предлаганата стока. В условията на монополизъм пределните разходи са винаги по-ниски от пазарната цена. В зависимост от условията на пазара фирмата монополист може да прилага различни подходи при реализацията на своята продукция.
Друга форма на несъвърш.конкуренция е олигополът. Той е такава пазарна структура, при която на пазара в даден отрасъл има малко на брой, но големи продавачи, произвеждащи идентични или близко заместими продукти. Тази пазарна структура се характеризира с малък брой на фирмите в отрасъла. Друга характеристика на олигополът е стандартизирания или диференциран продукт. Олигопол, който произвежда стандар.продукти се нарича флуиден, а този който произвежда диференцирани - вискозен. При олигополът постоянно съществуват две сили. Едната от тях е общият интерес на фирмите да максимизират печалбите. Втората от тях, влияеща върху поведението на фимите в олигопола, е егоизмът на всеки продавач да максимизира своята печалба за сметка на др. Фирмите в един олигопол влизат в сложни връзки и взаимоотношения. Тайният олигопол е най-елементарния случай на олигопола.
Монополистичната конкуренция е такава пазарна структура, при която има многообразие на стоки и всяка фирма произвежда продукт,който е близак заместител на останалите фирми.
Между монопол. конкуренция и съвърш. конкуренция има много общи черти, като например много на брой купувачи и продавачи, отсъствие на значими бариери, прозрачност и пълна информация за пазара, що се отнася до цените и др. Онова, по което се различават е липсата на хомогенност на произвежданата продукция. Основните черти на монопол. конк. са сравнително голям брой на фирмите. Липсват тайни споразумения, поради големия брой фирми, който затруднява договарянето по между им. Друг белег е лесното влизане в отрасъла и диференциацията на продукта. При нея производството се осъществява при по–малко използване на производствените мощности в сравнение със съвърш.конк. При монопол.конк. нищо не гарантира на отделната фирма икономическа печалба. В случай, че има ниско пазарно търсене на нейната продукция, тя може да понесе загуби. В дълъг срок при моноп.конк. има възможност за навлизане на нови фирми в отрасъла, ако в него се реализират загуби. Фирмата трябва да произвежда близък, но не еднакъв продукт.
ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ИКОНОМИЧЕСКИ МОДЕЛИ
Регулативизъм, неокласицизъм, институционализъм.
Моделът като основа за формиране на икономическата политика (прокейнсианска, монетаристка, социално-либерална и т.н.)
Регулативизъм – в света на развитите пазарни форми и отношения, годините 1929-1933 са едни от най-драматичните. Това е времето на голямата депресия в САЩ и в страните от Европа. Те се характеризират със спад на производството, кризи на кредитните и финансови институции, фалити на банки и компании, намаляване на работните заплати, повишаване на безработицата, масово обезценяване на валутите. Теорията на неокласиците се оказва безпомощна за решаване на противоречията. През 1936г. се появява книгата на Джон Кейнс “Обща теория на заетостта, лихвата и парите”. Тя е антипод на ортодоксалната политическа икономия и е приета като спасение от стопанската депресия. Новата икономическа школа се нарича регулативизъм. Според Кейнс макроикономическото равновесие не е постоянно явление и икономиката непрекъснато се предвижва под и над това доходно-разходно равновесие. За да се възстанови равновесието е необходима намесата на държавата. Според него пазарните сили, които осъществяват саморегулиране имат дефекти, които той нарича “несъстоятелност на пазара”. Тази несъстоятелност съществува, защото в икономиката отсъства съвършената конкуренция. Несъвършената конкуренция изисква намеса на държавата, чрез изпълняваните три основни функции – ефективност, справедливост, стабилност. Дейността на държавата, насочена към ликвидиране на пазарните дефекти осигурява ефективно функциониране на икономиката, но и при отсъствието на тези дефекти, намесата на държавата е необходима, защото пазарните сили не могат да осигурят справедливо разпределение на материалните блага. Държавата чрез въвеждането на различни предпазни действия (помощи при безработица, пенсиониране) осигурява сравнително справедливо разпределение на съвкупните доходи. Освен това чрез своята фискална и парична политика държавата може да изведе икономиката от състояние на стагнация (рецесия) или да я предпази от инфлационно нарастване на цените.
Неокласицизъм – разпределението на доходите е теоретичния център, в който се пресичат интересите на икономистите, представящи неокласическия стил на анализ в началото на 20 век. Теорията за пределната полезност и теорията за икономическото равновесие се явяват алтернативи на трудовата теория за стойността. Според неокласиците стойността зависи от пределната полезност на стоката. Маржинализмът е синонимна неокласицизма и въпреки това той е много критикуван, защото теоретичните обяснения са твърде опростени, теоретизира се в ограничени рамки на статиката, а това се различава от динамиката на стопанския живот. Виден представител на неомаржинализма е Кнут Виксел – според него продуктите се разменят срещу пари, включва паричната теория в общата теория на икономическите явления, дефинира понятието”парично равновесие” – състояние, при което общото търсене и предлагане на стоки биха бири равни и паричната емисия не би нарушила нормалното търсене на стоки. Когато това е постигнато цените са стабилни. Алфред Маршал е представител на кеймбрджската школа. В неговите възгледи стойността е изведена върху основата на зависимостта между конкуренцията и производствените разходи. Работната заплата, рентата и печалбата показва като функция от различни фактори. Според него вкусовете, техниката и стереотипите на хората са променливи. Националният доход е централен проблем. Въвежда фактора време, за да обясни същността на “дълги” и “кратки” периоди в икономиката. Артур Пигу е ученик и продължител на делото на Маршал. Основен предмет на анализа в своята теория на благосъстоянието той превръща разминаването между пределния частен чист продукт и пределния обществен чист продукт. Според него максимално производство се постига, когато двата пределни продукта се изравнят. Националният доход зависи от факторите ресурси, капитал, знания, народопсихология. Благосъстояние може да се постигне при равномерно разпределение на дохода. Йозеф Шумпетер – превръща в предмет на своите изследвания типовете структури и стадии в стопанското развитие. Утвърждава се като еретик на маржинализма. Въвежда понятието предприемач – главна движеща сила на икономическия процес, който воден от своя егоистичен интерес осъществява нови комбинации на производствените фактори. Разглежда два типа икономически структури – на кръговото движение и на спираловидното движение. Първият тип е характерен за докапиталистическите селски стопанства. Вторият тип е присъщ за капиталистическото стопанство. Появява се капиталът като фактор на производството изаедно с него и ролята на предприемача. Засяга въпросите за цикличността на капиталистическото общество. Той го разделя на три цикъла – индустриална революция, буржоазен цикъл и маржиналистичен цикъл. Всеки цикъл преминава през четири фази - преуспяване, рецесия, намаляване, възпроизвеждане. В тяхната основа стоят техническите усъвършенствания на производството.
Институционализъм – това е явление възникнало в американската икономическа наука в края на 19 и началото на 20 век. Той представлява опозиционна реакция спрямо ноекласическите парадигми. Идейната основа на новото направление са преодоляване на противоречията свързани с властта на монополите, реформи и просперитет чрез максимално използване на институтите. Обект на изследване са институти, структурни и функционални аспекти на икономиката, обичаи. Приоритетния обект на анализ са технологиите – използване на знания за постигане на полезни цели. Вторият главен обект са институтите. Чрез противопоставяне на технологиите и институтите се разкриват възгледите и представите на институционалистите. За основоположник на институционализма е определен Торстен Веблен. Той остро критикува класическата и неокласическата школа. Според него икономическата наука трябва да изследва възникването и въздействието на обичаите и институтите, които са резултат от играта на интересите в обществото. Икономическите процеси и явления са производни на традицията. Основният конфликт според него е между света на бизнеса (предприемачи, банкери) и света на индустрията (работници, инженери). Джон Гълбрайт - изследва промените на властта в големите корпорации. Според него мениджърите и интелигенцията започват да играят важна роля в икономиката. В основата на обществените промени е еволюцията на производителните сили. Обликът на икономическото общество се определя от изискванията, повелявани от техниката и организацията на производството, а не на идеологически символи.
Прокейнсианска школа (неокейнсианска) – западната икономическа мисъл винаги е била в крак с промените в стопанския живот. След десетилетия триумф на кейнсианството в началото на 70-те години на20 век икономиката е подложена на преоценка. Настъпилата криза през 74-75г. е съпроводена с активна инфлационна вълна и държавното регулиране достига предела на своите възможности. Появяват се различни реформистки течения. Едно от тях е прокейнсианството. Новото поколение кейнсианци имат за цел да преразгледат ортодоксалната версия на кейнсианската икономическа теория. Те имат три основи цели . да бъде окончателно опровергана неокласическата теория, да бъде доведена до край започната от Кейнс раволюция и да се създаде нов тип синтез на макро и микро равнище. Джоан Робинсън е представителка на това поколение. Според нея свободна конкуренция не може да има в условията на монополистичната организация, свободната конкуренция не може да осигури нормална печалба.Тя се стреми да предаде конкретно-исторически характер на анализа. Разглежда противоречията в икономиката като следствие на властта на монополите. Коригира Кейнс от “ляво”. Свързва проблема за “ефективното търсене” с разпределението на националния доход в посока ограничаване властта на монополите, повишаване на работната заплата и увеличаване на реалните разходи за социални и културни нужди.
Монетаризъм – това е вяра в ефективността на пазара и несъгласие с държавния протекционизъм. Изразител на монетаристките идеи е Милтън Фридман. Той е за правене на такава теория, която да може да прогнозира събитията, а не само да ги обяснява. За разлика от кейнсианския подход монетаризмът превръща в приоритет микроравнището, в което протичат основните процеси. Основната функция на парите е да обслужват обръщението и да определят равнището на цените. Според него изменението на количеството пари е главната причина за изменение на номиналния доход. Свободният пазар е устойчиво, саморегулиращо се образувание, което губи стабилността си при всяка проява на държавно въздействие. Държавата не трябва да се намесва в производството, регулирането на цените и заетостта. Тя трябва да бъде само арбитър и да следи за спазване на правилата на играта. За стимулиране на производството е необходимо да се поддържа постоянен темп на увеличаване на количеството пари в обръщение. Икономически погрешно е да се повишава равнището на заетостта с помощта на бюджетен дефицит. За предпочитане са плаващите валутни курсове пред фиксираните. Правителствените мерки, насочени към преразпределяне на доходите посредством прогресивно данъчно облагане са икономически неефективни.
Социално-либерална школа – либерализмът не се обявява против необходимата държавна власт, на поддържа тезата, че тази власт не е абсолютна. Той се крепи на постулата, че обществото е създадено за човека, а не обратно. Според либаралите държавата не вездесъща и непогрешима. Общият интерес не съществува. Единственият общ интерес, който би могъл да съществува е евентуалният резултат от функционирането на отлични механизми на размяна. Понятията размяна и решение са двата основни аспекта в модерния либерализъм. Лудвиг фон Мизес е ревностен застъпник на либералната идея. Главният теоретичен център в икономическата му концепция е създадения от него модел на кръговия поток. Той се състои в следното: пазарът играе водеща роля, защото там всеки индивид постига собствените цели, а чрез тяхното осъществяване удовлетворява интересите на останалите. Потребителят притежава суверенна власт, която се изразява в търсенето на съответните стоки и принуждава предприемача да се съобразява с желанията на потребителите. Според него неравномерното разпределение на дохода и богатството е желателно, защото ниската работна заплата стимулира хората да работят по-добре. Основната функция на парите е обръщението. Безработицата е естествено явление, което има доброволен характер. При никакви обстоятелства държавата не трябва да се намесва в развитието на стопанските процеси. Фридрих фон Хайек – в социалната сфера регулиране на процеса не може да има. Хората имат своя различна представа за света, свои интереси и натрупан опит. Той също е противник на държавна намеса в пазарния ред. Тезата за социалната справедливост намира място в неговите изследвания. Проблемите за равновесието, монопола, конкуренцията, фирмата и нейната печалба. Според него причиниза безработицата са деформираните структури на цените и заплатите, а отговорността е на правителството и профсъюзите.
Моделът като основа за формиране на икономическата политика (прокейнсианска, монетаристка, социално-либерална и т.н.)
Регулативизъм – в света на развитите пазарни форми и отношения, годините 1929-1933 са едни от най-драматичните. Това е времето на голямата депресия в САЩ и в страните от Европа. Те се характеризират със спад на производството, кризи на кредитните и финансови институции, фалити на банки и компании, намаляване на работните заплати, повишаване на безработицата, масово обезценяване на валутите. Теорията на неокласиците се оказва безпомощна за решаване на противоречията. През 1936г. се появява книгата на Джон Кейнс “Обща теория на заетостта, лихвата и парите”. Тя е антипод на ортодоксалната политическа икономия и е приета като спасение от стопанската депресия. Новата икономическа школа се нарича регулативизъм. Според Кейнс макроикономическото равновесие не е постоянно явление и икономиката непрекъснато се предвижва под и над това доходно-разходно равновесие. За да се възстанови равновесието е необходима намесата на държавата. Според него пазарните сили, които осъществяват саморегулиране имат дефекти, които той нарича “несъстоятелност на пазара”. Тази несъстоятелност съществува, защото в икономиката отсъства съвършената конкуренция. Несъвършената конкуренция изисква намеса на държавата, чрез изпълняваните три основни функции – ефективност, справедливост, стабилност. Дейността на държавата, насочена към ликвидиране на пазарните дефекти осигурява ефективно функциониране на икономиката, но и при отсъствието на тези дефекти, намесата на държавата е необходима, защото пазарните сили не могат да осигурят справедливо разпределение на материалните блага. Държавата чрез въвеждането на различни предпазни действия (помощи при безработица, пенсиониране) осигурява сравнително справедливо разпределение на съвкупните доходи. Освен това чрез своята фискална и парична политика държавата може да изведе икономиката от състояние на стагнация (рецесия) или да я предпази от инфлационно нарастване на цените.
Неокласицизъм – разпределението на доходите е теоретичния център, в който се пресичат интересите на икономистите, представящи неокласическия стил на анализ в началото на 20 век. Теорията за пределната полезност и теорията за икономическото равновесие се явяват алтернативи на трудовата теория за стойността. Според неокласиците стойността зависи от пределната полезност на стоката. Маржинализмът е синонимна неокласицизма и въпреки това той е много критикуван, защото теоретичните обяснения са твърде опростени, теоретизира се в ограничени рамки на статиката, а това се различава от динамиката на стопанския живот. Виден представител на неомаржинализма е Кнут Виксел – според него продуктите се разменят срещу пари, включва паричната теория в общата теория на икономическите явления, дефинира понятието”парично равновесие” – състояние, при което общото търсене и предлагане на стоки биха бири равни и паричната емисия не би нарушила нормалното търсене на стоки. Когато това е постигнато цените са стабилни. Алфред Маршал е представител на кеймбрджската школа. В неговите възгледи стойността е изведена върху основата на зависимостта между конкуренцията и производствените разходи. Работната заплата, рентата и печалбата показва като функция от различни фактори. Според него вкусовете, техниката и стереотипите на хората са променливи. Националният доход е централен проблем. Въвежда фактора време, за да обясни същността на “дълги” и “кратки” периоди в икономиката. Артур Пигу е ученик и продължител на делото на Маршал. Основен предмет на анализа в своята теория на благосъстоянието той превръща разминаването между пределния частен чист продукт и пределния обществен чист продукт. Според него максимално производство се постига, когато двата пределни продукта се изравнят. Националният доход зависи от факторите ресурси, капитал, знания, народопсихология. Благосъстояние може да се постигне при равномерно разпределение на дохода. Йозеф Шумпетер – превръща в предмет на своите изследвания типовете структури и стадии в стопанското развитие. Утвърждава се като еретик на маржинализма. Въвежда понятието предприемач – главна движеща сила на икономическия процес, който воден от своя егоистичен интерес осъществява нови комбинации на производствените фактори. Разглежда два типа икономически структури – на кръговото движение и на спираловидното движение. Първият тип е характерен за докапиталистическите селски стопанства. Вторият тип е присъщ за капиталистическото стопанство. Появява се капиталът като фактор на производството изаедно с него и ролята на предприемача. Засяга въпросите за цикличността на капиталистическото общество. Той го разделя на три цикъла – индустриална революция, буржоазен цикъл и маржиналистичен цикъл. Всеки цикъл преминава през четири фази - преуспяване, рецесия, намаляване, възпроизвеждане. В тяхната основа стоят техническите усъвършенствания на производството.
Институционализъм – това е явление възникнало в американската икономическа наука в края на 19 и началото на 20 век. Той представлява опозиционна реакция спрямо ноекласическите парадигми. Идейната основа на новото направление са преодоляване на противоречията свързани с властта на монополите, реформи и просперитет чрез максимално използване на институтите. Обект на изследване са институти, структурни и функционални аспекти на икономиката, обичаи. Приоритетния обект на анализ са технологиите – използване на знания за постигане на полезни цели. Вторият главен обект са институтите. Чрез противопоставяне на технологиите и институтите се разкриват възгледите и представите на институционалистите. За основоположник на институционализма е определен Торстен Веблен. Той остро критикува класическата и неокласическата школа. Според него икономическата наука трябва да изследва възникването и въздействието на обичаите и институтите, които са резултат от играта на интересите в обществото. Икономическите процеси и явления са производни на традицията. Основният конфликт според него е между света на бизнеса (предприемачи, банкери) и света на индустрията (работници, инженери). Джон Гълбрайт - изследва промените на властта в големите корпорации. Според него мениджърите и интелигенцията започват да играят важна роля в икономиката. В основата на обществените промени е еволюцията на производителните сили. Обликът на икономическото общество се определя от изискванията, повелявани от техниката и организацията на производството, а не на идеологически символи.
Прокейнсианска школа (неокейнсианска) – западната икономическа мисъл винаги е била в крак с промените в стопанския живот. След десетилетия триумф на кейнсианството в началото на 70-те години на20 век икономиката е подложена на преоценка. Настъпилата криза през 74-75г. е съпроводена с активна инфлационна вълна и държавното регулиране достига предела на своите възможности. Появяват се различни реформистки течения. Едно от тях е прокейнсианството. Новото поколение кейнсианци имат за цел да преразгледат ортодоксалната версия на кейнсианската икономическа теория. Те имат три основи цели . да бъде окончателно опровергана неокласическата теория, да бъде доведена до край започната от Кейнс раволюция и да се създаде нов тип синтез на макро и микро равнище. Джоан Робинсън е представителка на това поколение. Според нея свободна конкуренция не може да има в условията на монополистичната организация, свободната конкуренция не може да осигури нормална печалба.Тя се стреми да предаде конкретно-исторически характер на анализа. Разглежда противоречията в икономиката като следствие на властта на монополите. Коригира Кейнс от “ляво”. Свързва проблема за “ефективното търсене” с разпределението на националния доход в посока ограничаване властта на монополите, повишаване на работната заплата и увеличаване на реалните разходи за социални и културни нужди.
Монетаризъм – това е вяра в ефективността на пазара и несъгласие с държавния протекционизъм. Изразител на монетаристките идеи е Милтън Фридман. Той е за правене на такава теория, която да може да прогнозира събитията, а не само да ги обяснява. За разлика от кейнсианския подход монетаризмът превръща в приоритет микроравнището, в което протичат основните процеси. Основната функция на парите е да обслужват обръщението и да определят равнището на цените. Според него изменението на количеството пари е главната причина за изменение на номиналния доход. Свободният пазар е устойчиво, саморегулиращо се образувание, което губи стабилността си при всяка проява на държавно въздействие. Държавата не трябва да се намесва в производството, регулирането на цените и заетостта. Тя трябва да бъде само арбитър и да следи за спазване на правилата на играта. За стимулиране на производството е необходимо да се поддържа постоянен темп на увеличаване на количеството пари в обръщение. Икономически погрешно е да се повишава равнището на заетостта с помощта на бюджетен дефицит. За предпочитане са плаващите валутни курсове пред фиксираните. Правителствените мерки, насочени към преразпределяне на доходите посредством прогресивно данъчно облагане са икономически неефективни.
Социално-либерална школа – либерализмът не се обявява против необходимата държавна власт, на поддържа тезата, че тази власт не е абсолютна. Той се крепи на постулата, че обществото е създадено за човека, а не обратно. Според либаралите държавата не вездесъща и непогрешима. Общият интерес не съществува. Единственият общ интерес, който би могъл да съществува е евентуалният резултат от функционирането на отлични механизми на размяна. Понятията размяна и решение са двата основни аспекта в модерния либерализъм. Лудвиг фон Мизес е ревностен застъпник на либералната идея. Главният теоретичен център в икономическата му концепция е създадения от него модел на кръговия поток. Той се състои в следното: пазарът играе водеща роля, защото там всеки индивид постига собствените цели, а чрез тяхното осъществяване удовлетворява интересите на останалите. Потребителят притежава суверенна власт, която се изразява в търсенето на съответните стоки и принуждава предприемача да се съобразява с желанията на потребителите. Според него неравномерното разпределение на дохода и богатството е желателно, защото ниската работна заплата стимулира хората да работят по-добре. Основната функция на парите е обръщението. Безработицата е естествено явление, което има доброволен характер. При никакви обстоятелства държавата не трябва да се намесва в развитието на стопанските процеси. Фридрих фон Хайек – в социалната сфера регулиране на процеса не може да има. Хората имат своя различна представа за света, свои интереси и натрупан опит. Той също е противник на държавна намеса в пазарния ред. Тезата за социалната справедливост намира място в неговите изследвания. Проблемите за равновесието, монопола, конкуренцията, фирмата и нейната печалба. Според него причиниза безработицата са деформираните структури на цените и заплатите, а отговорността е на правителството и профсъюзите.
ТЕОРИЯ НА ПАЗАРА. ПАЗАРЕН МЕХАНИЗЪМ И ПАЗАРНО РАВНОВЕСИЕ
Пазар и видове пазари. Търсене: крива на търсенето, детерминанти на търсенето, закон за търсенето. Предлагане: крива на предлагането, детерминанти, закон за предлагането. Пазарно равновесие. Нарушаване и възстановяване на равновесието в различни времеви периоди. Еластичност на търсенето и предлагането. Пазарен механизъм: структура и основни принципи.
Пазар и видове пазари:
Пазар е взаимодействието м/у платежоспособното търсене и предлагането на стоки, труд, капитали и валути в дадено време и на дадено място. Видове пазари:
1. според обекта на покупко-продажба:
- стоков пазар; - трудов пазар; - кредитен пазар
2. според броя на предлагащите и търсещите агенти:
- полипол – пазар на свободната конкуренция
- олигопол – при няколко продавача и много купувачи
- монопол – при един продавач и много купувачи
- монопсон – при много продавачи един купувач
3. - свободен пазар – без намеса на държавата
- регулиран от държавата пазар
4. - централизиран пазар – търгове, аукциони, борси и др.
- децентрализиран пазар – пръснат по цялата територия на страната
5. според възможността за достъп и излизане от пазара
- открит/отворен пазар
- затворен пазар
Търсенето изразява потребностите и възможностите на хората да купуват стоки и услуги. Под търсене се разбира количеството от една стока, което потребителите желаят и са в състояние да купят при дадена нейна цена.
Детерминанти на търсенето са цени, цените те на другите стоки, доход, вкус и предпочитания на потребителите.
Закон на търсенето – съществува обратна зависимост между цената на стоките и броя на купувачите, които са готови да я купят. С увеличаването на цената на стоката, търсените количества от нея намаляват и обратно.
Графично връзката между търсеното количество от стоката и нейната цена се изразява чрез кривата на търсенето. Тя изобразява отношението между цената на стоката и количеството, което потребителите желаят да закупят за определен период. Пазарната крива на търсенето е наклонена надясно и надолу. Нейният наклон показва с колко намаляването на цената увеличава търсеното количество. От кривата на търсенето следва, че ако производителите желаят да продадат по-голямо количество, те трябва да избират по-ниска цена.
Факторите, които предизвикват изместване на кривата на търсенето са :
1.Нарастването на доходите. При нарастване на доходите на потребителите се увеличава тяхната покупателна способност.Ако те желаят да купуват повече, кривата на търсенето се измества вдясно. Ако обаче, желанието на хората да купуват намалява, кривата се измества вляво.
2.Предпочитанието
3.Броят на купувачите в дадена област.
4.Очакване на промяна на цените в бъдеще.- Ако се очаква увеличение на цените, търсенето за момента нараства и кривата се измества надясно, и обратно.
Предлагане е съвкупност от блага, които се намират или могат да бъдат предоставени на пазара при определена цена.
Закон на предлагането - между цената на стоката и предлаганото количество от нея на пазара съществува права зависимост. Колкото по-висока е цената на стоката, толкова производителите ще предлагат по-голямо количество от стоката на пазара.
Зависимостта между предлаганото количество и цената се представя графично чрез кривата на предлагането. Кривата на предлагането в съответствие със Закона за предлагането е насочена нагоре и надясно и показва количеството стоки, което производителите желаят да продадат при отделните възможни цени за определен период, при увеличаване на цената, нарастват и предлаганите количества.
Основните фактори, които предизвикват преместване на кривата на предлагането са:
1.Цените на ресурсите, от които се произвеждат предлаганите стоки. - При намаляването на цената на ресурса, кривата се измества надясно и обратно, при увеличаване на цената – наляво.
2.Технологията на производството - Ако тя е по–съвършена, себестойността на единица продукция става по–ниска, което подтиква към увеличаване на производството. Кривата се измества надясно.
3.Количеството ( броят ) на производителите – при увеличаване на броят им кривата се измества надясно, и обратно.
4.Очакване на промяна на цените в бъдеще. Ако се очаква повишение на цените, производителите задържат стоките и кривата се премества надясно, и обратно.
5.Такси и субсидии – таксите предизвикват изместване на кривата наляво, а субсидиите – изместване на кривата надясно.
Пазарно равновесие е състоянието, при което търсенето и предлагането са перфектно балансирани. Цена на пазарно равновесие е тази, при която търсеното и предлаганото количество са равни.
Еластичност на търсенето е количествен измерител на реакцията на търсенето спрямо изменението на определен фактор, показва въздействието на съответния фактор върху търсенето, изразено в %.
1. еластичност на търсенето спрямо цената – изразява се чрез коефициент на еластичност на търсенето:
-симетрична еластичност - промените в цената не влияят на количеството продажби.
-еластично търсене – обемът продажби се влияе силно от промените в цените.
-нееластично търсене – влиянието на цените върху обема продажби е сравнително слабо изразено
2. еластичност на търсенето спрямо цените на другите стоки
3. еластичност на търсенето спрямо дохода
4. кръстосана еластичност - тя се определя като % съотношение между влиянието на 2 стоки, които са заместители или допълващи се.
Еластичност на предлагането изразява % изменение на предлаганото количество стока, спрямо % изменение на цената.
Основните принципи, които характеризират структурата и начина на действие на пазарния механизъм са:
1. Какви стоки да се произвеждат? - Такива, които потребителите оценят по-високо, отколкото са разходите, необходими за производството на тези стоки.
2. Как да се произвеждат благата? - Избират се методите, които водят до по-ниски разходи и по-висока печалба.
3. За кого да се произвеждат тези стоки? - Благата се разпределят според количеството и цената на производствените ресурси. По-голямо количество блага се разпределят между лицата, които могат да предложат повече и по-високо ценени производствени ресурси и обратно.
Пазар и видове пазари:
Пазар е взаимодействието м/у платежоспособното търсене и предлагането на стоки, труд, капитали и валути в дадено време и на дадено място. Видове пазари:
1. според обекта на покупко-продажба:
- стоков пазар; - трудов пазар; - кредитен пазар
2. според броя на предлагащите и търсещите агенти:
- полипол – пазар на свободната конкуренция
- олигопол – при няколко продавача и много купувачи
- монопол – при един продавач и много купувачи
- монопсон – при много продавачи един купувач
3. - свободен пазар – без намеса на държавата
- регулиран от държавата пазар
4. - централизиран пазар – търгове, аукциони, борси и др.
- децентрализиран пазар – пръснат по цялата територия на страната
5. според възможността за достъп и излизане от пазара
- открит/отворен пазар
- затворен пазар
Търсенето изразява потребностите и възможностите на хората да купуват стоки и услуги. Под търсене се разбира количеството от една стока, което потребителите желаят и са в състояние да купят при дадена нейна цена.
Детерминанти на търсенето са цени, цените те на другите стоки, доход, вкус и предпочитания на потребителите.
Закон на търсенето – съществува обратна зависимост между цената на стоките и броя на купувачите, които са готови да я купят. С увеличаването на цената на стоката, търсените количества от нея намаляват и обратно.
Графично връзката между търсеното количество от стоката и нейната цена се изразява чрез кривата на търсенето. Тя изобразява отношението между цената на стоката и количеството, което потребителите желаят да закупят за определен период. Пазарната крива на търсенето е наклонена надясно и надолу. Нейният наклон показва с колко намаляването на цената увеличава търсеното количество. От кривата на търсенето следва, че ако производителите желаят да продадат по-голямо количество, те трябва да избират по-ниска цена.
Факторите, които предизвикват изместване на кривата на търсенето са :
1.Нарастването на доходите. При нарастване на доходите на потребителите се увеличава тяхната покупателна способност.Ако те желаят да купуват повече, кривата на търсенето се измества вдясно. Ако обаче, желанието на хората да купуват намалява, кривата се измества вляво.
2.Предпочитанието
3.Броят на купувачите в дадена област.
4.Очакване на промяна на цените в бъдеще.- Ако се очаква увеличение на цените, търсенето за момента нараства и кривата се измества надясно, и обратно.
Предлагане е съвкупност от блага, които се намират или могат да бъдат предоставени на пазара при определена цена.
Закон на предлагането - между цената на стоката и предлаганото количество от нея на пазара съществува права зависимост. Колкото по-висока е цената на стоката, толкова производителите ще предлагат по-голямо количество от стоката на пазара.
Зависимостта между предлаганото количество и цената се представя графично чрез кривата на предлагането. Кривата на предлагането в съответствие със Закона за предлагането е насочена нагоре и надясно и показва количеството стоки, което производителите желаят да продадат при отделните възможни цени за определен период, при увеличаване на цената, нарастват и предлаганите количества.
Основните фактори, които предизвикват преместване на кривата на предлагането са:
1.Цените на ресурсите, от които се произвеждат предлаганите стоки. - При намаляването на цената на ресурса, кривата се измества надясно и обратно, при увеличаване на цената – наляво.
2.Технологията на производството - Ако тя е по–съвършена, себестойността на единица продукция става по–ниска, което подтиква към увеличаване на производството. Кривата се измества надясно.
3.Количеството ( броят ) на производителите – при увеличаване на броят им кривата се измества надясно, и обратно.
4.Очакване на промяна на цените в бъдеще. Ако се очаква повишение на цените, производителите задържат стоките и кривата се премества надясно, и обратно.
5.Такси и субсидии – таксите предизвикват изместване на кривата наляво, а субсидиите – изместване на кривата надясно.
Пазарно равновесие е състоянието, при което търсенето и предлагането са перфектно балансирани. Цена на пазарно равновесие е тази, при която търсеното и предлаганото количество са равни.
Еластичност на търсенето е количествен измерител на реакцията на търсенето спрямо изменението на определен фактор, показва въздействието на съответния фактор върху търсенето, изразено в %.
1. еластичност на търсенето спрямо цената – изразява се чрез коефициент на еластичност на търсенето:
-симетрична еластичност - промените в цената не влияят на количеството продажби.
-еластично търсене – обемът продажби се влияе силно от промените в цените.
-нееластично търсене – влиянието на цените върху обема продажби е сравнително слабо изразено
2. еластичност на търсенето спрямо цените на другите стоки
3. еластичност на търсенето спрямо дохода
4. кръстосана еластичност - тя се определя като % съотношение между влиянието на 2 стоки, които са заместители или допълващи се.
Еластичност на предлагането изразява % изменение на предлаганото количество стока, спрямо % изменение на цената.
Основните принципи, които характеризират структурата и начина на действие на пазарния механизъм са:
1. Какви стоки да се произвеждат? - Такива, които потребителите оценят по-високо, отколкото са разходите, необходими за производството на тези стоки.
2. Как да се произвеждат благата? - Избират се методите, които водят до по-ниски разходи и по-висока печалба.
3. За кого да се произвеждат тези стоки? - Благата се разпределят според количеството и цената на производствените ресурси. По-голямо количество блага се разпределят между лицата, които могат да предложат повече и по-високо ценени производствени ресурси и обратно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)