ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ИКОНОМИЧЕСКИ МОДЕЛИ

Регулативизъм, неокласицизъм, институционализъм.
Моделът като основа за формиране на икономическата политика (прокейнсианска, монетаристка, социално-либерална и т.н.)

Регулативизъм – в света на развитите пазарни форми и отношения, годините 1929-1933 са едни от най-драматичните. Това е времето на голямата депресия в САЩ и в страните от Европа. Те се характеризират със спад на производството, кризи на кредитните и финансови институции, фалити на банки и компании, намаляване на работните заплати, повишаване на безработицата, масово обезценяване на валутите. Теорията на неокласиците се оказва безпомощна за решаване на противоречията. През 1936г. се появява книгата на Джон Кейнс “Обща теория на заетостта, лихвата и парите”. Тя е антипод на ортодоксалната политическа икономия и е приета като спасение от стопанската депресия. Новата икономическа школа се нарича регулативизъм. Според Кейнс макроикономическото равновесие не е постоянно явление и икономиката непрекъснато се предвижва под и над това доходно-разходно равновесие. За да се възстанови равновесието е необходима намесата на държавата. Според него пазарните сили, които осъществяват саморегулиране имат дефекти, които той нарича “несъстоятелност на пазара”. Тази несъстоятелност съществува, защото в икономиката отсъства съвършената конкуренция. Несъвършената конкуренция изисква намеса на държавата, чрез изпълняваните три основни функции – ефективност, справедливост, стабилност. Дейността на държавата, насочена към ликвидиране на пазарните дефекти осигурява ефективно функциониране на икономиката, но и при отсъствието на тези дефекти, намесата на държавата е необходима, защото пазарните сили не могат да осигурят справедливо разпределение на материалните блага. Държавата чрез въвеждането на различни предпазни действия (помощи при безработица, пенсиониране) осигурява сравнително справедливо разпределение на съвкупните доходи. Освен това чрез своята фискална и парична политика държавата може да изведе икономиката от състояние на стагнация (рецесия) или да я предпази от инфлационно нарастване на цените.
Неокласицизъм – разпределението на доходите е теоретичния център, в който се пресичат интересите на икономистите, представящи неокласическия стил на анализ в началото на 20 век. Теорията за пределната полезност и теорията за икономическото равновесие се явяват алтернативи на трудовата теория за стойността. Според неокласиците стойността зависи от пределната полезност на стоката. Маржинализмът е синонимна неокласицизма и въпреки това той е много критикуван, защото теоретичните обяснения са твърде опростени, теоретизира се в ограничени рамки на статиката, а това се различава от динамиката на стопанския живот. Виден представител на неомаржинализма е Кнут Виксел – според него продуктите се разменят срещу пари, включва паричната теория в общата теория на икономическите явления, дефинира понятието”парично равновесие” – състояние, при което общото търсене и предлагане на стоки биха бири равни и паричната емисия не би нарушила нормалното търсене на стоки. Когато това е постигнато цените са стабилни. Алфред Маршал е представител на кеймбрджската школа. В неговите възгледи стойността е изведена върху основата на зависимостта между конкуренцията и производствените разходи. Работната заплата, рентата и печалбата показва като функция от различни фактори. Според него вкусовете, техниката и стереотипите на хората са променливи. Националният доход е централен проблем. Въвежда фактора време, за да обясни същността на “дълги” и “кратки” периоди в икономиката. Артур Пигу е ученик и продължител на делото на Маршал. Основен предмет на анализа в своята теория на благосъстоянието той превръща разминаването между пределния частен чист продукт и пределния обществен чист продукт. Според него максимално производство се постига, когато двата пределни продукта се изравнят. Националният доход зависи от факторите ресурси, капитал, знания, народопсихология. Благосъстояние може да се постигне при равномерно разпределение на дохода. Йозеф Шумпетер – превръща в предмет на своите изследвания типовете структури и стадии в стопанското развитие. Утвърждава се като еретик на маржинализма. Въвежда понятието предприемач – главна движеща сила на икономическия процес, който воден от своя егоистичен интерес осъществява нови комбинации на производствените фактори. Разглежда два типа икономически структури – на кръговото движение и на спираловидното движение. Първият тип е характерен за докапиталистическите селски стопанства. Вторият тип е присъщ за капиталистическото стопанство. Появява се капиталът като фактор на производството изаедно с него и ролята на предприемача. Засяга въпросите за цикличността на капиталистическото общество. Той го разделя на три цикъла – индустриална революция, буржоазен цикъл и маржиналистичен цикъл. Всеки цикъл преминава през четири фази - преуспяване, рецесия, намаляване, възпроизвеждане. В тяхната основа стоят техническите усъвършенствания на производството.
Институционализъм – това е явление възникнало в американската икономическа наука в края на 19 и началото на 20 век. Той представлява опозиционна реакция спрямо ноекласическите парадигми. Идейната основа на новото направление са преодоляване на противоречията свързани с властта на монополите, реформи и просперитет чрез максимално използване на институтите. Обект на изследване са институти, структурни и функционални аспекти на икономиката, обичаи. Приоритетния обект на анализ са технологиите – използване на знания за постигане на полезни цели. Вторият главен обект са институтите. Чрез противопоставяне на технологиите и институтите се разкриват възгледите и представите на институционалистите. За основоположник на институционализма е определен Торстен Веблен. Той остро критикува класическата и неокласическата школа. Според него икономическата наука трябва да изследва възникването и въздействието на обичаите и институтите, които са резултат от играта на интересите в обществото. Икономическите процеси и явления са производни на традицията. Основният конфликт според него е между света на бизнеса (предприемачи, банкери) и света на индустрията (работници, инженери). Джон Гълбрайт - изследва промените на властта в големите корпорации. Според него мениджърите и интелигенцията започват да играят важна роля в икономиката. В основата на обществените промени е еволюцията на производителните сили. Обликът на икономическото общество се определя от изискванията, повелявани от техниката и организацията на производството, а не на идеологически символи.
Прокейнсианска школа (неокейнсианска) – западната икономическа мисъл винаги е била в крак с промените в стопанския живот. След десетилетия триумф на кейнсианството в началото на 70-те години на20 век икономиката е подложена на преоценка. Настъпилата криза през 74-75г. е съпроводена с активна инфлационна вълна и държавното регулиране достига предела на своите възможности. Появяват се различни реформистки течения. Едно от тях е прокейнсианството. Новото поколение кейнсианци имат за цел да преразгледат ортодоксалната версия на кейнсианската икономическа теория. Те имат три основи цели . да бъде окончателно опровергана неокласическата теория, да бъде доведена до край започната от Кейнс раволюция и да се създаде нов тип синтез на макро и микро равнище. Джоан Робинсън е представителка на това поколение. Според нея свободна конкуренция не може да има в условията на монополистичната организация, свободната конкуренция не може да осигури нормална печалба.Тя се стреми да предаде конкретно-исторически характер на анализа. Разглежда противоречията в икономиката като следствие на властта на монополите. Коригира Кейнс от “ляво”. Свързва проблема за “ефективното търсене” с разпределението на националния доход в посока ограничаване властта на монополите, повишаване на работната заплата и увеличаване на реалните разходи за социални и културни нужди.
Монетаризъм – това е вяра в ефективността на пазара и несъгласие с държавния протекционизъм. Изразител на монетаристките идеи е Милтън Фридман. Той е за правене на такава теория, която да може да прогнозира събитията, а не само да ги обяснява. За разлика от кейнсианския подход монетаризмът превръща в приоритет микроравнището, в което протичат основните процеси. Основната функция на парите е да обслужват обръщението и да определят равнището на цените. Според него изменението на количеството пари е главната причина за изменение на номиналния доход. Свободният пазар е устойчиво, саморегулиращо се образувание, което губи стабилността си при всяка проява на държавно въздействие. Държавата не трябва да се намесва в производството, регулирането на цените и заетостта. Тя трябва да бъде само арбитър и да следи за спазване на правилата на играта. За стимулиране на производството е необходимо да се поддържа постоянен темп на увеличаване на количеството пари в обръщение. Икономически погрешно е да се повишава равнището на заетостта с помощта на бюджетен дефицит. За предпочитане са плаващите валутни курсове пред фиксираните. Правителствените мерки, насочени към преразпределяне на доходите посредством прогресивно данъчно облагане са икономически неефективни.
Социално-либерална школа – либерализмът не се обявява против необходимата държавна власт, на поддържа тезата, че тази власт не е абсолютна. Той се крепи на постулата, че обществото е създадено за човека, а не обратно. Според либаралите държавата не вездесъща и непогрешима. Общият интерес не съществува. Единственият общ интерес, който би могъл да съществува е евентуалният резултат от функционирането на отлични механизми на размяна. Понятията размяна и решение са двата основни аспекта в модерния либерализъм. Лудвиг фон Мизес е ревностен застъпник на либералната идея. Главният теоретичен център в икономическата му концепция е създадения от него модел на кръговия поток. Той се състои в следното: пазарът играе водеща роля, защото там всеки индивид постига собствените цели, а чрез тяхното осъществяване удовлетворява интересите на останалите. Потребителят притежава суверенна власт, която се изразява в търсенето на съответните стоки и принуждава предприемача да се съобразява с желанията на потребителите. Според него неравномерното разпределение на дохода и богатството е желателно, защото ниската работна заплата стимулира хората да работят по-добре. Основната функция на парите е обръщението. Безработицата е естествено явление, което има доброволен характер. При никакви обстоятелства държавата не трябва да се намесва в развитието на стопанските процеси. Фридрих фон Хайек – в социалната сфера регулиране на процеса не може да има. Хората имат своя различна представа за света, свои интереси и натрупан опит. Той също е противник на държавна намеса в пазарния ред. Тезата за социалната справедливост намира място в неговите изследвания. Проблемите за равновесието, монопола, конкуренцията, фирмата и нейната печалба. Според него причиниза безработицата са деформираните структури на цените и заплатите, а отговорността е на правителството и профсъюзите.